Джефри Дивър - Невидимия

— Кой си ти? — прошепна Райм.

— Аз ли? — Фокусника се наведе над него и изхриптя: — Аз съм Северният магьосник. Аз съм най-великият илюзионист на всички времена. Аз съм Худини. Аз съм човекът, който може да избяга от горящото огледало. Да се освобождава от белезници, окови, заключени стаи, вериги, въжета, всичко… — Той се вгледа внимателно в Райм. — Но не от теб… Боя се, че ти си единственото, от което не мога да избягам. Ти си прекалено способен. Трябва да те спра преди утре следобед…

— Защо? Какво ще стане утре следобед?

Фокусника не отговори. Втренчи се в мрака.

— Сега, почитаема публика, нашият коронен номер, „Овъгленият мъж“. Вижте нашия изпълнител. Няма вериги, няма белезници, няма въжета. Но той не може да избяга. Това е по-трудно, отколкото при най-първия номер със самоосвобождаване в света, този на свети Петър. Затворен в килия, окован, пазен от стражи. Разбира се, той е имал важен съюзник. Господ. Нашият изпълнител е съвсем сам.

В ръката на Фокусника се появи малък сив предмет. Той бързо се наведе и преди Райм да успее да извърне глава, залепи парче тиксо на устата му.

Загаси всички светлини с изключение на една малка нощна лампа. Върна се при леглото на Райм и щракна с пръсти. На показалеца му се появи пламъче, Фокусника размаха леко пръст пред очите му.

— Нашият приятел май се изпоти. — Приближи пламъчето до лицето на Райм. — Огън… Не е ли вълнуващо? Това са може би най-ефектните фокуси. Огънят е съвършено средство за разсредоточаване. Той привлича всички погледи. Публиката не може да отмести очи от него. Мога да направя каквото си поискам с другата ръка и ти да не забележиш. Например…

Бутилката с уиски на Райм се появи в другата му ръка. Убиецът отпи глътка от течността и вдигна горящия пръст пред устата си; Райм потрепна, Фокусника обаче се усмихна, обърна се настрани и избълва пламък към тавана.

Райм хвърли поглед към единия ъгъл на стаята, Фокусника се засмя:

— Димен детектор? Досетих се за това. Батерията му се е изтощила.

Той избълва нов пламък към тавана и остави бутилката.

Неочаквано в ръката му се появи бяла кърпичка. Той я размаха пред носа на Райм. Беше напоена с бензин. Очите и носът на Райм го заболяха от силните изпарения, Фокусника усука кърпичката, разтвори горнището на пижамата на паралитика и я уви около врата му.

Сетне се приближи до вратата, дръпна резето и отвори. Надникна навън.

Райм усети друга миризма. Какво беше? Силен аромат… О, уискито. Убиецът сигурно беше оставил бутилката отворена.

Скоро обаче ароматът на уиски стана по-силен от миризмата на бензин. Сега Райм разбра какво става. Убиецът беше разлял уиски около леглото, Фокусника щракна с пръсти и от ръката му към локвата от алкохолното питие изхвърча бяла искра.

Течността се запали и по пода плъзнаха синкави пламъци. Скоро те се пренесоха върху купчината списания до леглото и един кашон. Един от плетените столове също пламна.

Скоро пламъците щяха да запълзят по завивките към тялото му, но той щеше да усети болка едва когато достигнат врата и лицето му. Райм погледна към Фокусника, но него вече го нямаше. Вратата беше затворена. Димът щипеше очите и носа на Райм. Огънят се приближаваше, кутиите и книгите пламваха една след друга, компактдисковете се топяха.

След по-малко от минута пламъците затанцуваха по завивките в краката на Райм.

Един бдителен полицай, може би привлечен от странен шум или от незаключена врата, се вмъкна в една задна уличка в Уестсайд. След секунди от същото място се появи друг мъж, с леко кафяво поло, тесни дънки и спортна шапка.

След като излезе от ролята на полицай Лари Бърк, Малерик закрачи целеустремено по Бродуей. Ако се загледаше в лицето му, случайният минувач би го сметнал за застаряващ ерген, тръгнал към някой бар, за да си начеше самочувствието… и други работи.

Той спря пред едно заведение и надникна вътре. Реши, че това е добро скривалище, където да изчака известно време, преди да се върне при Линкълн Райм и да провери какви поражения е причинил пожарът.

Седна на бара близо до кухнята и си поръча „Спрайт“ и сандвич с пуешко. Огледа се. Игрални автомати, стар джубокс. Помещението беше задимено и миришеше на пот, дезодорант и дезинфектант. Пийнали клиенти се кискаха глупаво или водеха безсмислени разговори на висок глас. Всичко това го пренесе в младостта му в един град на пясъчните кули.

Лас Вегас е като огледало, обградено от ярки лампи. Можеш да се взираш в него с часове, но ще видиш само собствените си недъзи, суетата си, жалките си провали. Извън яркоосветения Стрип Булевард градът е прашен и неприветлив, пълен с фургони, разнебитени бараки, мизерни търговски комплекси, заложни къщи, продаващи венчални халки, сака и протези на ръце — всичко, за което могат да се вземат няколко долара.