Джефри Дивър - Невидимия

Сакс кимна. След малко попита:

— Можете ли да отсъствате известно време от работа?

— Аз ли? О, абсурд. — Другата жена се засмя смутено. — Едва успях да се измъкна сега. Имам сто неща за вършене. Освен това трябва да репетирам три-четири часа с Дейвид за едно представление, което давам утре. Той не ми отпуска и една свободна минутка в деня преди представление. Трябва…

Сакс се взря в ясносините очи на събеседничката си:

— Боим се, че престъпникът ще убие отново.

Кара сведе поглед към лъскавото дърво на бара.

— Моля ви. Отделете ни само няколко часа. Погледнете уликите. Може да ви хрумне нещо полезно.

— Той няма да ме пусне. Не познавате Дейвид.

— Знам само, че няма да позволя друг да пострада, ако има начин да го предотвратя.

Кара допи кафето си и завъртя разсеяно чашката. Прошепна възмутено:

— Да използва нашите номера, за да убива хора…

Сакс мълчеше. Накрая другата жена смръщи чело:

— Майка ми е в старчески дом. Много е болна. Господин Балзак го знае. Мога да му кажа, че се налага да я посетя.

— Наистина ще сме ви благодарни за помощта.

— Добре — примири се илюзионистката. — Боже мили, да се оправдавам с болната си майка… Господ да ми прости този грях.

Сакс отново погледна съвършените черни нокти на Кара.

— А, още нещо. Какво стана с монетата?

— Вижте под чашата си.

— Не е възможно!

Сакс вдигна чашата си. Монетата от двайсет и пет цента беше отдолу.

— Как го направи? — попита удивено.

Кара се усмихна тайнствено. Кимна към чашите:

— Да пием още по едно. — Взе монетата. — Ако се падне ези, ти черпиш. Ако е тура — аз. Две от три.

Хвърли монетата.

Сакс кимна:

— Дадено.

Кара хвана монетата в юмрук.

— Казахме две от три, нали?

Сакс кимна.

Кара разтвори пръсти. Върху дланта ѝ лежаха две монети по десет цента и една от пет. И трите — с номинала нагоре. От двайсет и пет центовата монета нямаше и следа.

— Май ти ще черпиш.

— Линкълн, запознай се с Кара.

Беше предупредена, личеше си, но въпреки това младата жена примигна изненадано и се втренчи в него с Онзи поглед. До болка познатия му поглед. Придружен с Онази усмивка.

Знаменитият поглед, избягващ по всякакъв начин безжизненото му тяло, и усмивката, с която посетителят се правеше, че не забелязва недъга му.

Райм бе сигурен, че тя копнее час по-скоро да се измъкне от стаята.

Слабичката млада жена пристъпи колебливо в лабораторията.

— Здравейте, Амелия ме помоли да помогна на това нещо… на това разследване. Приятно ми е да се запознаем.

Остана втренчена в лицето му, наклони се леко напред, но все пак се сдържа да не му подаде ръка. Потрепери леко при мисълта за обидата, която замалко щеше да му нанесе.

„Добре, Кара. Не се бой. Можеш да ни дариш с гениалните си хрумвания и после да се пръждосваш.“

Той я удостои със същата престорена усмивка и я увери, че и на него му е приятно да се запознаят.

Това поне от професионална гледна точка беше вярно, защото Кара бе единственият илюзионист, склонил да им помогне. Никой продавач от другите фокуснически магазини не желаеше да им съдейства, а и всички имаха алиби за часа на убийството.

Тя се представи на Лон Селито и Мел Купър. Том кимна и верен на традицията си (независимо от мнението на Райм), предложи нещо за пиене.

— Не сме на увеселително парти, Том — измърмори паралитикът.

Кара благодари и отказа, но болногледачът настоя.

— Може би малко кафе? — склони тя.

— След минутка ще е готово.

— С повече захар, ако може.

— Наистина… — понечи да възрази Райм.

— Ще направя за всички — обяви Том. — Цяла кафеварка. Ще донеса и гевречета.

— Гевречета? — наостри уши Селито.

— Можеш да отвориш ресторант в свободното си време — сопна се Райм на болногледача си. — Роден си за келнер.

— Какво свободно време? — не остана длъжен стройният рус младеж и побърза да излезе.

— Полицай Сакс ни каза, че можете да дадете полезна информация — обърна се Райм към Кара.

— Надявам се — отвърна тя, без да сваля поглед от лицето му.

„Пак Онзи поглед. Този път по-отблизо. О, за Бога, просто кажи нещо. Попитай ме как е станало. Попитай ме дали боли. Попитай как е да пикаеш през катетър.“

— Хей, как ще го наречем? — попита Селито и посочи бялата дъска; до установяване самоличността на престъпника много детективи измислят прякори на извършителите. — Какво ще кажете за Илюзиониста?

— Не, много безобидно звучи — възрази Райм, като гледаше снимките на жертвата. — По-добре Фокусника.