Джефри Дивър - Невидимия

Той взе листа и зачете. През това време Сакс заразглежда помещението. Боядисаното в черно магазинче в район Челси на Манхатън (района на фотографите) миришеше на мухъл и химикали, а също на гума от стотиците костюми, провесени по закачалките. Мрачните витрини, половината напукани и облепени с тиксо, бяха пълни с колоди карти, магически пръчки, фалшиви монети и прашни кутии с материалите за различни фокуси. Кукла на чудовището от „Пришълеца“ в естествен ръст стоеше редом с костюм и маска на принцеса Даяна. („Бъди принцесата на вечерта!“ Сякаш никой в магазина още не знаеше, че е мъртва.)

Собственикът почука с пръст по листчето и кимна към витрините:

— Не мисля, че ще мога да ви помогна. Ние наистина продаваме такива неща, но те могат да се намерят във всеки магазин за илюзионисти в страната, а също и в много магазини за играчки.

Направи ѝ впечатление, че не му беше нужно много време, за да се запознае със списъка.

— А какво ще кажете за това? — попита Сакс и му показа снимка на старите белезници.

Той ги погледна набързо.

— Не съм специалист по самоосвобождаване.

Можеше ли да го приеме за отговор?

— Това означава, че не са ви познати, така ли?

— Да.

— Много е важно — настоя Сакс.

Младата жена, с удивително сини очи и черен лак, погледна снимката.

— Марка „Дарби“ — заяви тя. Мъжът до нея я изгледа хладно; тя замълча за малко, сетне добави: — Стандартни белезници на Скотланд ярд от деветнайсети век. Много специалисти по измъкването ги използват. Били са любими на Худини.

— Откъде може да са взети?

Балзак се размърда неспокойно на стола си:

— Откъде да знаем? Както казах, ние не сме специалисти в тази област.

Жената кимна:

— Може да се обърнете към някой музей на илюзиониста.

— А след като направиш описа на стоката — обърна се сприхаво Балзак към помощничката си, — искам да изпълниш тези поръчки. Снощи се получиха десетина.

Той запали цигара.

Сакс отново му показа списъка:

— Казахте, че продавате някои от тези неща. Водите ли списък на клиентите?

— Казах „такива“ неща. Не, не водим списък на клиентите.

След още няколко въпроса Сакс го принуди да признае, че все пак има списък на поръчките по пощата или по Интернет. Младата жена ги провери и установи, че никой не е купувал предмети като тези, от които полицайката се интересуваше.

— Съжалявам — рече Балзак. — Жалко, че не можем да ви помогнем повече.

— И аз съжалявам, че не можете — каза Сакс и се наведе към него. — Защото този човек е убил една млада жена и се е измъкнал с помощта на фокуснически трик. И се боим, че ще продължи да убива.

Балзак смръщи вежди:

— Ужасно… Вижте, можете да проверите в „Магия и театър“ в Ийстсайд. Това е доста по-голям магазин.

— Изпратихме вече полицай там.

— А, виж ти.

Тя помълча за момент. После добави:

— Е, ако се сетите нещо друго, можете да се обадите. Ще сме ви благодарни.

Усмихна се приятелски. (Основно правило: добрите връзки с обществото са не по-малко важни от самото разследване.)

— Успех — пожела ѝ Балзак.

— Благодаря — отвърна Сакс.

„Безсърдечен гадняр“ — рече наум.

Кимна на младата жена и хвърли поглед на пластмасовата чашка до нея.

— А може ли някъде наблизо да се намери свястно кафе?

— На ъгъла на Пето и Деветнайсета.

— Има и хубави гевречета — добави Балзак, услужлив, след като вече не рискуваше да си навлече неприятности.

Сакс излезе и намери препоръчаната закусвалня. Купи си капучино. Облегна се на тесния махагонов бар до витрината, отпи от горещата течност и загледа минувачите по съботните улици на Челси: търговци на дрехи, фотографи и техните асистенти, богати контета, обитаващи просторни апартаменти в района, бедни артисти, млади и стари влюбени, някой и друг самотник.

И една продавачка от магазин за илюзионисти, която тъкмо влизаше в закусвалнята.

— Здрасти — поздрави младата жена.

Косата ѝ бе къса и червеникава, носеше чантичка от имитация на зеброва кожа. Тя си поръча голямо кафе, изсипа му половин захарница и застана до Сакс на бара.

В магазина Сакс попита за кафенето, защото продавачката ѝ хвърли съзаклятнически поглед. Явно искаше да ѝ каже нещо насаме.

Младата жена отпи жадно от кафето си и каза:

— Той, Дейвид, е малко…

— Неуслужлив?

Жената се замисли, сетне се съгласи:

— Да. Може да се каже. Живее в собствен свят и не желае да има нищо общо с другите хора. Боеше се, че ще го накарате да свидетелства или нещо подобно. А аз не бива да се разсейвам.