Джефри Дивър - Невидимия

— Няма начин… няма начин… — имитира го подигравателно Райм и се приближи с количката до дъската, на която Том бе залепил снимките на следите от обувки. — Защо не погледнем уликите?

Той огледа следите на престъпника, после онези, които Сакс беше снела от коридора, където бе стоял чистачът.

— Например обувките — добави Райм.

— Същите ли са? — попита детективът.

— Да — отвърна Сакс, като се приближи до дъската. — „Еко“, размер 45.

— Боже мили — измърмори Селито и отново заопипва шкембето си.

— Добре, какво имаме? — попита Райм. — Престъпникът е около петдесетте, среден на ръст, с нормално телосложение и без брада. Два от пръстите му са деформирани и вероятно има досие, защото крие отпечатъците си. Това е всичко, което знаем. — Сетне обаче се намръщи и отсече: — Не, това не е всичко, което знаем. Има още нещо. Носил е дрехи за преобличане, оръжието на убийството… Действал е по добре подготвен план. Той ще извърши ново престъпление.

Сакс кимна мрачно в съгласие.

Райм погледна изящния почерк на Том върху дъската и се замисли: „Кое е свързващото звено?“

Черната коприна, гримът, преобличането, дегизировката, яркият блясък и бомбичките.

Симпатичното мастило.

Накрая заяви замислено:

— Този човек е илюзионист.

Сакс кимна:

— Има логика.

— Възможно е — съгласи се Селито. — Но какво ще правим?

— Отговорът е ясен — отвърна Райм. — Ще си намерим собствен.

— Собствен какво?

— Илюзионист. Какво друго?

— Хайде пак.

Беше го правила вече осем пъти.

— Пак ли?

Мъжът кимна.

И Кара отново го направи.

„Тройното развързване на кърпички“ е един от любимите фокуси на зрителите, създаден от знаменития илюзионист Харлан Тарбел. При него три копринени кърпички с различен цвят, които изглеждат здраво завързани една за друга, трябва да се разделят с едно движение. Номерът е труден, но Кара го изпълняваше със завидна лекота.

Дейвид Балзак обаче не беше доволен.

— Прозрачно е — заяви с въздишка.

Това беше сериозна критика; означаваше, че номерът не е изпълнен добре, че „измамата“ се вижда. Едрият белокос мъж с покафеняла от тютюна брадичка поклати отчаяно глава.

— Мисля, че беше гладко. Гладко беше.

— Само че не можеш да се видиш отстрани. Аз те преценявам от гледната точка на публиката. Хайде пак.

Стояха на малка сцена в задния край на „Дим и огледала“, магазинчето, което Балзак бе купил преди десет години след оттеглянето си от активна практика. Сега продаваше материали и инструменти за илюзионисти и даваше под наем костюми. Всяка седмица магазинчето организираше безплатни любителски представления за клиентите и жителите на квартала. Преди година и половин Кара, работеща на свободна практика за списание „Селф“, най-после събра куража да опита. С месеци не можеше да се престраши заради репутацията на Балзак. След представлението възрастният илюзионист я беше извикал в кантората си. Самият Балзак смяташе, че в нея има хляб! От нея можеше да стане голяма илюзионистка (след съответна подготовка) и той ѝ предложи да постъпи на работа при него, в замяна на което щеше да я обучава.

Кара се беше преместила в Ню Йорк от Средния Запад преди доста години и вече бе свикнала с живота в големия град. Тя веднага заподозря „учителя“ си в нечисти помисли, още повече че беше развеждан четири пъти, а тя бе доста привлекателна. Балзак обаче беше известен илюзионист — бе редовен участник в предаването на Джони Карсън и с години беше работил в Лас Вегас. Бе обикалял целия свят и познаваше практически всеки по-известен съвременен фокусник. Илюзионизмът беше нейна страст, а подобен шанс получаваш веднъж в живота. Кара прие.

При първия урок беше нащрек, готова да отблъсне всяко посегателство от негова страна. Сеансът наистина се оказа изключително смущаващ за нея — но по други причини.

Той я направи на пух и прах.

След един час, през който не спря да критикува буквално всяко нейно движение, Балзак се вгледа в бледото ѝ, навлажнено от сълзи лице и изръмжа:

— Казах, че в теб има хляб. Не че си способна. Сега при майка си ли ще избягаш, или ще се захващаш за работа?

Тя се захвана за работа.

Така се сложи началото на осемнайсетмесечната изпълнена с противоречия връзка между учител и чирак, която я караше да стои будна цели нощи и да се упражнява безспир.

Приятелите понякога я питаха откъде идва любовта ѝ (и пристрастеността) към илюзионизма. Вероятно очакваха да чуят достойна за сценарий история за нещастно детство, жестоки родители и учители или поне за някоя ранна забежка на иначе скромното момиченце, избягало от прозаичния училищен живот в света на фантазията. Вместо това научаваха, че тя е била едно съвсем обикновено дете — жизнерадостно момиче, ходило на летни лагери, получавало само отлични бележки, обичащо спорта и готвенето и пяло в църковния хор. Любовта ѝ към фокусите бе дошла съвсем случайно на едно представление на „Пен и Телър“ в Кливланд, където беше отишла с баба си и дядо си, а после при едно семейно посещение на Лас Вегас при едно служебно пътуване на баща ѝ.