Джефри Дивър - Невидимия

— Вързан е умело, но не ми е познат — рече Купър.

— Изпрати снимка в Бюрото. Някаква връзка с Музея на флота?

— Да, те на няколко пъти ни помагат с възлите — отвърна Сакс. — Ще изпратя снимка и на тях.

Телефонът иззвъня. Беше Тоби Гелър от отдела за компютърна престъпност:

— Много забавно, Линкълн!

— Радвам се, че сме те развеселили. Можеш ли да ни кажеш нещо полезно за новата си играчка?

Гелър не се засегна от язвителния тон на Райм:

— Това е цифрово звукозаписно устройство. Вашият престъпник е записал нещо на него и го е програмирал да го изсвири след известно забавяне. Не знаем какъв е бил записът, защото е вградил и програма за автоматично изтриване.

— Записал е собствения си глас — измърмори Райм. — Когато е казал, че има заложник, това е било само запис. Както със столовете. Целта му е била полицаите да си помислят, че още е в залата.

— Има логика. Високоговорителчето е доста добро. Гласът му е звучал съвсем истински.

— Нищо ли няма на диска?

— Не. Изтрит е невъзвратимо.

— Проклятие. Трябваше ми проба от гласа му.

— Съжалявам, унищожен е.

Райм въздъхна ядно и се наложи Сакс да благодари на Гелър за помощта.

След това екипът изследва часовника на жертвата, който беше счупен — защо, никой не се досещаше. Не даваше никаква информация, освен за часа, когато е бил стъпкан. Престъпниците понякога счупват часовниците на жертвите, но след като са ги нагласили на друг час, за да заблудят детективите. Този обаче беше спрял около действителното време на смъртта. Какъв беше смисълът?

„Все по-заплетено…“

Докато болногледачът записваше наблюденията им на бялата дъска, Райм погледна плика с книгата за записване на влизащите.

— Липсващото име — измърмори замислено. — Девет души нанасят данните си, но в книгата има само осем имена… Тук се нуждаем от помощта на специалист. — Той заговори в микрофона на командното устройство: — Телефон. Наберѝ Кинкейд, Паркър.

На екрана се появиха цифрите 703, кодът на Вирджиния, последвани от телефонния номер.

Едно позвъняване.

— Семейство Кинкейд — каза момичешки глас.

— Ъ, да. Паркър там ли е? Баща ти, имам предвид.

— Кой го търси?

— Линкълн Райм. От Ню Йорк.

— Момент, моля.

След малко от високоговорителя прозвуча гласът на един от най-опитните специалисти по анализ на писмени документи:

— Здравей, Линкълн. От няколко месеца не сме се чували.

— Доста съм зает напоследък — оправда се Райм. — Как я караш, Паркър?

— О, търся си белята. Едва не предизвиках международен скандал. Британското културно дружество ми възложи да установя автентичността на един дневник на крал Едуард, който закупили от някакъв частен колекционер. Обърни внимание на глаголната форма, Линкълн.

— Вече са го платили.

— Шестстотин хиляди.

— Малко соленичко. Толкова ли е ценен?

— О, съдържа доста пикантерии за Чърчил и Чембърлейн. Е, не в онзи смисъл, разбира се.

— Аха.

Райм винаги се стараеше да запази търпение с онези, от които смяташе да потърси помощ.

— Погледнах дневника и какво да направя? Наложи се да се усъмня в автентичността му.

От устата на известния специалист този предпазлив израз означаваше, че дневникът е бил чист фалшификат.

— О, ще се справят с положението — продължи той. — Макар че сега, като се замисля, още не са ми изплатили хонорара… Не, миличка, няма да замразяваме тортата, докато не изстине блатът… Защото аз така казвам.

Кинкейд беше самотен баща, бивш началник на Отдела за анализ на документи на ФБР. Беше напуснал Бюрото и сега работеше на свободна практика, за да може да отделя повече внимание на децата си.

— Как е Маргарет? — попита Сакс.

— Ти ли си, Амелия?

— Да.

— Добре е. От няколко дни не съм я виждал. В сряда водихме Роби и Стефани в „Планет плей“ и тъкмо да я бия на лазерните мишени — и пейджърът ѝ изпиука. Наложи се да арестува някого. От Панама, Еквадор или от там някъде. Не ми каза подробности. И така, какво има при вас?

— Работим по един случай и се нуждаем от малко помощ. Ето как стоят нещата. Престъпникът се записва на пропуска. Следиш ли ми мисълта?

— Ясно. И искате да анализирам почерка му, така ли?

— Проблемът е, че нямаме почерк.

— Изчезнал ли е?

— Да.

— И сте сигурни, че престъпникът не се е преструвал, че пише?

— Да. Пазачът е видял с очите си как изписва буквите върху листа.

— Сега нищо ли не се вижда?

— Нищо.

Кинкейд се изсмя мрачно: