Джефри Дивър - Невидимия

— От какво?

— От професията.

— Илюзионизма?

— Да. Вижте, той ми е не само шеф, а и наставник.

— Как се казвате?

— Кара… това е артистичният ми псевдоним, но го използвам и иначе. — Младата жена се усмихна тъжно. — По-добро е от онова, което са ми измислили родителите ми.

Сакс вдигна любопитно вежди.

— Нека го запазим в тайна — помоли другата жена.

— И така — смени темата Сакс, — защо ми хвърлихте такъв съзаклятнически поглед в магазина?

— Дейвид е прав за онзи списък. Тези неща могат да се купят от всеки магазин. И от стотици сайтове. За „Дарби“ обаче, белезниците… Те са рядкост. Трябва да се обадите в Музея на Худини и изкуството на самоосвобождаването в Ню Орлиънс. Той е най-богатият в света. Аз се занимавам малко с измъкване. Не искам обаче той да разбере — добави тя със страхопочитание. — Дейвид е малко предубеден… Можете ли да ми кажете какво е станало? Какво е това убийство?

Макар в подобни случаи обикновено подробностите около престъплението да не се издават пред цивилни, Сакс съзнаваше, че имат нужда от помощ. Затова разказа на Кара за убийството и бягството на престъпника.

— О, ужасно! — прошепна младата жена.

— Да. Така е.

— Начинът на бягството… Има нещо, което трябва да знаете, полицай… Момент, полицай ли да ви наричам? Не сте ли детектив, или…?

— Амелия е добре.

Сакс отново си спомни със задоволство за представянето си на изпита.

„Бум, бум…“

Кара отпи глътка кафе, реши, че не е достатъчно сладко, разви капака на захарницата и сипа още. Сакс се вгледа в безупречните ръце на събеседничката си, сетне сведе поглед към собствените си назъбени нокти и разкървавени кожички. Ноктите на другата жена бяха изящно изпилени, а черният лак отразяваше светлината като огледало. Амелия Сакс потрепери (какво самообладание личеше от тези нокти), сетне се постара да не мисли за това.

— Знаете ли какво е илюзия? — попита Кара.

Сакс вдигна рамене:

— Дейвид Копърфийлд. Худини.

— Копърфийлд, да. Худини не, той се е занимавал със самоосвобождаване. Илюзията не е като фокусите с ръце, манипулаторството. Ето…

Кара извади монета от двайсет и пет цента, рестото от кафето. Стисна я в юмрук и когато отново разтвори длан, монетата я нямаше.

Сакс се засмя. Къде, по дяволите, се беше дянала?

— Това беше обикновен фокус. При илюзията са замесени много по-големи предмети. Това, което току-що описахте, е класически трик. Нарича се „Изчезнатият човек“.

— „Изчезналият човек“?

— Не, „Изчезнатият“. В илюзионизма казваме „изчезвам нещо“. Например „аз изчезнах монетата“.

— Продължавайте.

— Трикът обикновено се изпълнява малко по-различно, но по принцип включва изчезване на илюзиониста от заключена стая. Зрителите виждат как влиза в малка кабинка на сцената. Виждат задната ѝ страна, защото зад нея има голямо огледало. Чуват го как блъска вътре. После един асистент събаря стените и него го няма. След това друг асистент се обръща и се оказва, че това е илюзионистът.

— Как се прави?

— От задната страна на кабинката има врата. Илюзионистът се покрива с голямо парче черен плат, за да не могат да го видят зрителите в огледалото, и се измъква веднага щом влезе. В една от стените има вграден високоговорител, който издава шум, сякаш той през цялото време е вътре. Когато излезе от кабинката, илюзионистът бързо се преоблича зад черния плат в костюм на асистент.

Сакс кимна:

— Точно така е станало. Можем ли да намерим списък на хората, които изпълняват този номер?

— Не, съжалявам. Трикът е много популярен.

„Изчезнатият човек…“

Сакс се замисли, че убиецът се е преоблякъл много бързо, за да придобие вид на по-възрастен човек. Спомни си липсата на съчувствие в жестоките, едва ли не садистични очи на Балзак, когато гледаше Кара.

— Трябва да попитам едно нещо. Къде беше той тази сутрин?

— Кой?

— Господин Балзак.

— Тук, имам предвид там, в магазина. Живее на горния етаж… Чакайте, да не мислите, че е замесен?

— Просто има въпроси, които винаги задаваме — постара се да прозвучи непринудено Сакс.

Младата жена изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото смутена от въпроса. Тя се изсмя:

— Вижте, знам, че изглежда груб и има такъв… да кажем — труден характер, но никога не би сторил нищо лошо на никого.

Сакс кимна, но все пак попита:

— Въпреки това, знаете ли със сигурност къде е бил в осем тази сутрин?

Кара кимна:

— Да, в магазина. Стана рано, защото някакъв негов приятел има представление и трябваше да вземе на заем екипировка. Аз му се обадих да го предупредя, че ще закъснея.