Джефри Дивър - Невидимия

Той я погледна. Закри слушалката с ръка и отново прошепна:

— Тези осигуровки. Тъмна Индия. Пак ще се тормозя с таблици на смъртността, годишни ренти, двойни осигуровки…

Марлоу разгърна салфетката и извади нова полицейска значка.

Отново заговори по телефона с почтителен тон:

— Да, сър, ще стоим нащрек… Сложил съм хора и в Бедфорд Джънкшън. И в Харисбърг. Всичко сме предвидили.

Пак прошепна на Сакс:

— Запазихме стария ви номер, полицай.

Подаде ѝ блестящата златиста значка. Номерът беше същият: 5885. Той я пъхна в кожения калъф. Извади още нещо от плика — временна полицейска карта — и също я прибра в калъфа. Сетне ѝ го върна.

На картата пишеше: „Амелия Сакс, детектив трети ранг“.

— Да, сър, чух за това и смятам, че ще овладеем положението… Добре, сър.

Марлоу затвори и поклати глава:

— Комбинацията процес-заседание ще ме довърши. Добре, полицай, ще се наложи да се снимате за постоянната си служебна карта. — Той се замисли и добави предпазливо: — Да не си помислите, че става дума за някаква дискриминация, но предпочитат жените с прибрани коси. Там дисциплината е малко по-затегната. Има ли някакъв проблем с това?

— Ама не ме ли отстранявате?

— Да ви отстраним ли? Не, правим ви детектив. Не ви ли се обадиха? О’Конър трябваше да ви предупреди. Или помощникът му, все някой.

Дан О’Конър беше началник на детективското бюро.

— Никой не ми се е обаждал. Само секретарката ви.

— Е, а трябваше.

— Какво стана?

— Казах ви, че ще направя каквото мога. Това и стана. Не можех да допусна да ви отстранят. Не мога да си позволя да ви загубя. — Той се замисли, загледа се към купчините с документи. — Да не говорим какъв ад щеше да настане, ако ДПА ни съди. Нещата щяха да загрубеят.

„О, да, сър, щяха. Сериозно щяха да загрубеят.“

— Ама нали споменахте нещо за една година?

— Говорех за изпита за повишение в сержант. Не можете да се явите повторно преди април следващата година. В детективското бюро няма опасност от пречки. Там Рамос няма никакво влияние. Ще сте пряко подчинена на Дон Селито.

Тя се втренчи в златната значка.

— Не знам какво да кажа…

— Можете да кажете: „Много благодаря, капитан Марлоу. Работата в патрулния отдел беше удоволствие за мен. Съжалявам, че трябва да ви напусна.“

— Аз…

— Шегувам се, полицай. Аз имам чувство за хумор въпреки всичко, което се говори за мен. О, ако забелязвате, започвате като детектив трети ранг.

— Тъй вярно — отвърна тя, като едва сдържаше самодоволната си усмивка. — Аз…

— Ако искате да стигнете до първи ранг и да ви повишат на сержант, внимавайте кого арестувате… или задържате на местопрестъпленията. И с кого как говорите. Просто да помните един съвет от мен.

— Разбрано, сър.

— Сега, ако ме извините, полицай… тоест детектив. Имам около пет минути да науча всичко за осигуровките.

Амелия Сакс излезе и се приближи към шевролета си; огледа пораженията от сблъсъка с маздата на Лосър в Харлем.

„Доста работа имам по тази кола.“

Автомобилите бяха нейната стихия и тя знаеше мястото на всеки болт, на всяко зъбно колело. В гаража си вероятно имаше повечето инструменти, необходими, за да извърши сама голяма част от ремонта.

И въпреки това Сакс не обичаше лъскавите фасади.

По същата причина, поради която не харесваше работата като манекен или излизането с нахакани млади полицаи. Не се наемаше да го тълкува по-задълбочено, но предполагаше, че има някаква вродена неприязън към козметиката, към външния блясък.

За Амелия Сакс същността на автомобилите беше в техните сърца и души: в бясното тракане на бутала, във воя на спирачки, в перфектното превключване на скоростите, които превръщаха една купчина метал и пластмаса в грация и устрем.

Реши да закара колата в един автосервиз в Куинс, където беше ходила и преди, където механиците бяха умели, повече или по-малко честни и се прекланяха пред такива машини.

Тя се настани зад волана и запали двигателя, чийто рев привлече вниманието на пет-шест полицаи, адвокати и бизнесмени наоколо. Докато излизаше от паркинга, тя взе едно решение. Преди няколко години, след свалянето на ръждата от купето, бе решила да смени фабричния черен цвят на шевролета. Беше избрала яркожълто. Бе взела решението импулсивно, но защо не? Човек не бива да бъде консерватор по отношение на цвета на ноктите, косата или автомобила си.

Сега обаче си мислеше, че след като така или иначе трябва да смени половината обшивка, не е зле отново да я пребоядиса. Веднага реши новият цвят да е сигналночервено. Това имаше двойна символична стойност за нея. Не само защото отиваше на бърза спортна кола, а и защото возилото на Райм — инвалидната количка — бе в този цвят. Криминологът щеше да остане привидно безразличен, но тайно щеше да се зарадва.