Джефри Дивър - Невидимия

— Една секунда, полицай — рече и продължи да чете задълбочено, като от време на време си водеше бележки.

Сакс се размърда нервно. Зачопли кожичките на пръстите си. Минаха две минути, които ѝ се сториха цяла вечност. Тя не издържа и попита:

— Добре, сър. Какво е положението? Той отказа ли се?

Марлоу си отбеляза докъде е стигнал и вдигна очи.

— Кой?

— Рамос. Отказа ли се?

„Той и другото отмъстително лайно — онзи похотливец от практическия изпит.“

— Да се откаже ли? — попита Марлоу, сякаш изненадан от наивността ѝ. — Еее, полицай, за отказване никога не е ставало дума.

Значи оставаше само един възможен повод за посещението ѝ, даде си сметка тя с онази яснота, която получаваш при първия изстрел на открито. Онзи първи изстрел… преди ушите и мускулите ти да свикнат с постоянната стрелба. Само една причина можеше да има, за да я вика тук. Марлоу искаше да ѝ отнеме оръжието и значката. Отстраняваха я временно от служба.

„Мамка му, мамка му…“

Тя прехапа устни.

Марлоу затвори папката и я погледна бащински, което я подразни още повече — сякаш наказанието, което ѝ налагаха, бе толкова тежко, че тя се нуждаеше от родителско утешение.

— Хората като Рамос, полицай, са непобедими. Когато си била в свои води, ти си спечелила битката, като си му сложила белезници. Той обаче спечели войната. Хората като него винаги печелят войната.

— Искате да кажете глупавите хора? Посредствените хора? Алчните хора?

Той отново не отговори, предпазлив като всеки висш бюрократ.

— Погледнете това — рече и посочи бюрото си, претрупано с папки и документи. — Само като си помисля, че се оплаквах от административната работа, когато бях патрул.

Той започна да рови из една купчина, явно търсеше нещо. Отказа се и се зае с друга. Намери някакви документи, които явно бе търсил по друг повод. Прибра ги на друго място и отново се зае да рови.

„О, никога не бях допускала, че ще ме отстранят от работа.“

Сакс изпита огромно разочарование и съжаление. Помисли си: „Добре, щом ще си играем по този начин, така да бъде. Може да ме съсипят, но и на тях ще им излезе солено. Рамос и всички малки Рамосчета горчиво ще съжаляват.“

„Юмручно време…“

— Добре — обяви капитанът, след като най-сетне намери онова, което търсеше.

Беше голям плик с прикрепен към него лист. Той се зачете. Погледна часовника с форма на корабен рул на бюрото си.

— Проклятие, кое време станало. Да пристъпваме към работа, полицай. Дайте си значката.

Със свито сърце тя бръкна в джоба си.

— За колко време?

— За една година, полицай — отвърна Марлоу. — Съжалявам.

„Отстраняване за една година“ — помисли си тя отчаяно. Беше се надявала на три месеца.

— Това успях да постигна. Една година. Сега — значката, ако обичате. — Марлоу поклати глава. — Съжалявам за припряността. След броени минути трябва да съм на заседание. Заседания… истинска лудост. Това е за застраховките. А гражданите си мислят, че работата ни е само да хващаме престъпници. Или по-скоро да не ги хващаме. Да, да… половината от работата ни е глупава бумащина.

Скована от ужас, с чувството, че се задушава, Сакс му подаде износения кожен калъф със значката и служебната си карта.

„Номер пет-осем-осем-пет…“

Какво щеше да прави сега? Да стане нощен пазач?

Телефонът зад капитана иззвъня и той се обърна да вдигне.

— Марлоу на телефона… Да… Охраната е уредена.

И продължи да говори нещо за организацията на процеса срещу Андрю Констабъл. Остави плика в скута си. Закрепи слушалката между рамото и врата си и се зае да го разпечатва.

Продължи да говори за новите обвинения срещу Констабъл, Патриотичния съюз и акциите в Кантон фолс. Говореше почтително, предпазливо, явно разговаряше с кмета или губернатора.

Може би с конгресмен Рамос.

Играеше играта на политиката… Това ли беше полицейската работа? Сакс се почуди дали наистина иска да бъде полицай, ако трябва да се занимава с това.

Тази мисъл я обезсърчи.

„О, Райм, какво ще правим?“

„Ще го преживеем“ — бе рекъл той. Само че преживяването не беше живот. Преживяването бе поражение.

Марлоу, все още крепейки слушалката между рамото и врата си, говореше на езика на бюрокрацията. Накрая отвори плика и пъхна значката ѝ вътре.

Сетне бръкна и извади нещо, увито в хартиена салфетка.

— Няма време за церемонии. Ще организираме нещо по-късно.

Последните думи изрече шепнешком, сякаш бяха отправени към Сакс.

Церемония ли?