Джефри Дивър - Невидимия

— Закъсня — измърмори Балзак.

Сетне забеляза, че тя не оставя чантата си зад щанда, както правеше обикновено. Погледна ръцете ѝ. Тя не носеше чашка с кафе. Това, разбира се, му подсказа, че има нещо. Балзак се намръщи:

— Какво има? Кажи ми.

— Напускам.

— Какво…?

— Говорих с Кадески. Получих работа в „Сирк фантастик“.

— При тях? При Кадески? Не, не, не… грешиш. Това не е илюзионизъм. Това е…

— С това искам да се занимавам.

— Говорили сме десетки пъти. Не си готова. Ти си добра. Но не си безупречна.

— Няма значение — отсече тя. — Важното е, че ще играя на сцена. Ще давам представления.

— Ако избързаш…

— Да избързам ли, Дейвид? Кога ще съм готова според теб? Догодина? След пет години? — Обикновено тя срещаше трудности да го гледа в очите, но сега издържа погледа му. — Ще ме пуснеш ли някога изобщо?

Той замълча и се зае да подрежда някакви документи. Сетне изръмжа:

— Кадески. И какво ще правиш при него?

— Отново ще работя като асистентка. После през зимния сезон ще давам самостоятелни представления във Флорида. След това… кой знае?

Той смачка цигарата си.

— Грешиш. Така ще похабиш таланта си. Това, с което се занимава той, не е онзи илюзионизъм, на който съм те учил.

— Получих работа благодарение на онова, на което си ме учил.

— Кадески — изсумтя презрително той, — нов тип илюзионизъм, пфу!

— Да, така е. Но той представя и класически номера. Помисли си за „Метаморфози“, старото се превръща в ново.

Той остана сериозен, макар че споменаването на номерата му явно му достави удоволствие.

— Дейвид, искам да продължа да се уча от теб. Когато се върна в града, искам пак да ми даваш уроци. Ще ти плащам.

— Съмнявам се, че ще стане. Не можеш да служиш при двама господари — измърмори Балзак; сетне добави с неохота: — Е, ще видим. Но се съмнявам, че ще имам време.

Тя намести презрамката на чантичката си.

— Сега ли тръгваш? — попита той. — Днес?

— Да. Мисля, че така е най-добре.

Той кимна.

— Е, хайде — измърмори Кара, като с мъка сдържаше сълзите си, и пристъпи към вратата.

— Чакай — спря я той.

Влезе в задната част на магазина и след малко се върна. Подаде ѝ един предмет. Беше кутийка от цигари с трите цветни копринени кърпи на Тарбел.

— Ето. Вземи… Хареса ми как изпълняваш номера.

Тя си спомни признанието, което бе получила: „Аха…“

Кара припряно прегърна учителя си; единственият им физически контакт, след като се бяха ръкували при първата си среща.

Той също я прегърна сковано и се отдръпна.

Кара излезе, спря и се обърна да махне на Балзак, но той се беше скрил в тъмното магазинче. Тя пъхна кутийката с кърпичките в чантичката си и тръгна към Шесто Авеню, което щеше да я заведе до апартамента ѝ.

Убийството наистина беше странно.

Два трупа в един пуст район на остров Рузвелт — онази тясна ивица жилищни постройки, лечебни заведения и призрачни развалини в Ийст Ривър. Тъй като кварталът има редовна трамвайна връзка с Манхатън около сградата на Обединените нации, тук живеят много дипломати и служители в ООН.

Именно двама от последните — дребни фигури от Балканите — бяха намерени с вързани ръце и простреляни с по два куршума в тила.

При огледа Амелия Сакс попадна на няколко любопитни факта. Намери пепел от цигари, която липсваше в базата данни на щатската полиция и ФБР, остатъци от растение, което не се срещаше в района на града, и следи от куфар, който бил оставен на земята и вероятно отварян след убийството.

Най-странното бе, че десните обувки на жертвите липсваха. Нямаше ги никъде в околността.

— И при двамата ли дясната обувка, Сакс? — попита Райм, като се вгледа в картонената кутия с уликите. — Какъв извод можем да си направим?

Отговорът на въпроса обаче трябваше да се отложи, защото мобилният ѝ телефон иззвъня. Беше секретарката на капитан Марлоу, който искал да я види в кабинета си. От приключването на случая с Фокусника бяха изминали три дни, три дни, откакто беше научила за претенциите на Виктор Рамос към нея. Досега не бе чула нищо за временното отстраняване.

— Кога? — попита Сакс.

— Веднага — отвърна секретарката.

Сакс затвори, хвърли поглед на Райм, който се усмихваше загадъчно, и каза:

— Това е. Трябва да вървя.

Останаха вгледани един в друг за миг. Сетне Райм кимна и тя излезе.

След половин час Сакс вече бе в кабинета на капитан Джералд Марлоу. Седеше пред него, а той беше забил поглед в някакви бумаги.