Джефри Дивър - Невидимия

— История ли?

— Бях началник на Криминалния отдел в Ню Йорк. Занимавах се с обичайните административни глупости, както можеш да се досетиш. Обожавах да извършвам огледи, затова и след като ме повишиха, продължих да го правя. Е, преди няколко години в Бронкс върлуваше сериен убиец. Няма да се впускам в подробности, но положението беше тежко и аз исках на всяка цена да го заловя. От един патрул се получи сигнал, че е имало ново нападение, само половин час преди обаждането. Очакваше се да има добри улики. Затова отидох лично. Точно когато пристигнах, се оказа, че заместникът ми, мой добър приятел, е получил сърдечен удар. Беше много зле. Голям шок за мен. Той бе млад човек и в отлична форма. Както и да е, искаше да ме види. — Райм поклати глава, за да пропъди спомена, и продължи: — Аз обаче останах и започнах огледа, събрах и описах уликите и чак след това отидох в болницата. Стигнах по възможно най-бързия начин, но бях закъснял. Той беше издъхнал преди половин час. Не се гордея с постъпката си. Все още ме боли, когато си спомня. Но не бих постъпил другояче. За нищо на света.

— Намекваш, че трябва да пратя майка си в друг дом, по-евтин, и така ще намеря щастието?

— Разбира се, че не. Настани я някъде, където ще получава онова, което ѝ е нужно: грижи и компания. Не онова, което е нужно на теб. Не в клиника, която ще те разори… Искам да кажа, че трябва да правиш онова, за което знаеш, че си родена, да се съсредоточиш върху него. Постъпи в „Сирк фантастик“. Или на друго място. Просто действай. Още сега.

— Знаеш ли как изглеждат някои от тези домове?

— Вероятно не много добре, но с работата си можеш да намериш някой по-свестен. Извинявай за откровеността, но не съм свикнал да съм тактичен.

Тя поклати глава:

— Виж, Линкълн, дори да се реша, знаеш ли колко хора си мечтаят да работят в „Сирк фантастик“? Те получават по хиляда молби на седмица.

Накрая той се усмихна:

— Е, помислил съм за това. Неподвижния маг има идея и мисля, че трябва да я изпробваме.

Сега Райм разказа всичко това на Сакс.

— Решихме да наречем номера „Избягалият заподозрян“. Смятам да го включа в репертоара си — заяви Кара.

Сакс се обърна към Райм:

— И не ме предупреди…?

— Съжалявам. Ти беше в центъра. Не можах да се свържа.

— Е, можеше да излезе по-добре, ако ми беше казал. Можеше да ми оставиш съобщение.

— Съ-жа-ля-вам. Ето, извиних ти се. Не го правя много често, както знаеш. Мисля, че трябва да го оцениш. Макар че не виждам как би могло да „излезе по-добре“. Изражението ти беше незаменимо. Придаде допълнителна автентичност на номера.

— Ами Балзак? — попита Сакс. — Нали не е познавал Уиър? Нали не е замесен?

Райм кимна към Кара:

— Чиста измислица. Двамата с общи усилия написахме сценария.

Сакс погледна младата жена:

— Първо те наръгват с нож, когато трябва да те пазя. След това те арестуват за съучастие в убийство. — Въздъхна отчаяно. — Това ще бъде трудно приятелство.

Кара предложи да отскочи до кубинския ресторант, за да вземе нещо за хапване, макар Райм да подозираше, че истинската причина е отвратителното кафе, което правят там. Преди обаче да решат какво да вземат, телефонът иззвъня. Райм нареди:

— Команда, вдигни телефона.

След секунда от високоговорителчето прозвуча гласът на Селито:

— Линкълн, зает ли си?

— Зависи. Какво има?

— Злото не спи… Нуждаем се от помощта ти. Имаме странно убийство.

— Последното беше „тайнствено“, ако правилно си спомням. Подозирам, че използваш такива определения само за да възбудиш любопитството ми.

— Не, наистина сме затруднени.

— Добре, добре, дай подробности — изръмжа Райм, макар че зад привидното му недоволство се криеше радост, че ще победи скуката още за известно време.

Кара спря пред „Дим и огледала“.

Забелязваше неща, които не ѝ бяха направили впечатление през последната година и половина, когато бе работила тук. Дупка от въздушна пушка в левия ъгъл на стъклото. Малък надпис на вратата. Прашасала книга за Худини в ъгъла зад витрината, отворена на страницата за въжетата, които предпочитал да използва във фокусите си.

Забеляза лек проблясък във вътрешността на магазина — господин Балзак палеше цигара.

Тя си пое дълбоко въздух. „Нека да се свършва“ — помисли си и влезе.

Той беше в задната част на помещението с гостуващия си приятел — илюзионист от Калифорния. Балзак я представи като своя ученичка и тя се ръкува с другия мъж. Поговориха за представлението му вредната вечер, за други илюзионисти, които гастролираха в града… някои клюки. Накрая гостът вдигна куфара си. Отиваше на летището и се беше отбил да върне нещата, които бе взел на заем. Прегърна Балзак, кимна на Кара и излезе.