Джефри Дивър - Невидимия

За момент майка ѝ се намръщи, сякаш се е сетила за нещо отдавна забравено, и сърцето на Кара се разтуптя силно. Старицата се надигна.

— Намерих кутията. Не съм мислила, че ще я видя отново.

И пак отпусна глава на възглавницата.

Кара стисна юмруци. Издиша шумно.

— Аз съм, мамо! Аз! Галената принцеса. Не ме ли виждаш?

— Кой?

„Мамка ти! — изкрещя наум Кара на демона, обладал бедната парица и измъчващ душата ѝ. — Оставѝ я на мира! Върни ми я!“

— Здрасти — стресна я женски глас откъм вратата.

Кара бързо изтри няколко сълзи от очите си, сякаш изпълняваше някакъв фокус с изчезване, сетне се обърна.

— Здравей. Май си ме проследила.

— Нали съм полицай. Това ми е работата — отвърна Амелия Сакс. Носеше две чаши кафе и подаде едната на Кара. — Извинявай. Малко тъп подарък.

Кара разклати чашката, която държеше. Беше празна. Хвърли я и взе новата.

— Кофеинът никога не ми идва в повече — отбеляза тя и отпи. — Благодаря. Как беше обядът?

— Забавен. Тази Джейнин е голяма сладурана. Том направо е влюбен в нея. Дори успя да разсмее Линкълн.

— Да, такава си е. Добра душа — съгласи се Кара.

— Балзак те привика доста бързо след представлението — отбеляза Амелия. — Дойдох, за да ти благодаря отново. И да те попитам колко ти дължим за помощта.

— Не съм мислила за пари. Благодарение на теб опитах кубинско кафе. Мисля, че това е достатъчно възнаграждение.

— Не, изпрати ни някаква сметка. Дай я на мен, аз ще се погрижа да ти я осребрят.

— Да си играя на частен детектив? Ще имам какво да разказвам на внуците си… Хей, свободна ли си тази вечер? Господин Балзак излезе с приятеля си. Аз ще се видя с някои мои приятели в Сохо. Искаш ли да дойдеш?

— С удоволствие. Може… — Сакс замълча и погледна над рамото на Кара. — Здравейте.

Кара се обърна. Майка ѝ гледаше изпитателно полицайката.

— Тя всъщност не разбира нищо — обясни младата жена.

— Беше през лятото — рече старицата. — През юни, сигурна съм.

Затвори очи и се отпусна в леглото.

— Добре ли е?

— Временно е така. Скоро ще се оправи. Понякога приказва смешни неща. — Кара погали старицата по ръката и попита Сакс: — А твоите родители?

— И моето положение е като твоето. Баща ми почина. Майка ми живее близо до мен в Бруклин. Може би твърде близо, за да съм спокойна. Но сме постигнали… разбирателство.

Кара знаеше, че разбирателството между майка и дъщеря е сложно като международен договор, и затова не полюбопитства. Щеше да има време за това по-късно.

В стаята прозвуча силно пиукане и двете жени посегнаха едновременно към пейджърите си. Беше пейджърът на Амелия.

— Изключих си мобилния, когато дойдох — обясни тя. — На входа имаше знак, че са забранени. Може ли да се обадя?

— Разбира се.

Сакс вдигна слушалката и набра; Кара се зае да оправя завивките на майка си.

— Помниш ли онова пансионче в Уоруик, мамо? Близо до замъка.

„Помниш ли? Кажи ми, че си спомняш!“

— Райм. Аз съм — заговори Амелия.

След няколко секунди попита стреснато:

— Какво? Кога?

Кара се обърна към полицайката. Амелия я гледаше и клатеше глава.

— Веднага идвам… С нея съм. Ще ѝ кажа.

Сетне затвори.

— Какво има? — попита Кара.

— Явно няма да мога да дойда с теб и приятелите ти. Пропуснали сме някакво ключе или телчица. Уиър се освободил от белезниците в ареста и се опитал да вземе пистолета на един от надзирателите. Убит е.

— О, Боже!

Амелия тръгна към вратата.

— Трябва да извърша огледа. — Спря и погледна Кара. — Знаеш ли, тревожех се, че ще избяга преди процеса. Този човек беше прекалено способен. Сега обаче мисля, че си получи възмездието. О, а за сметката… Каквото решиш, че трябва да ни вземеш, можеш да го удвоиш.

— Констабъл иска да ви даде информация — каза адвокатът по телефона.

— Провел е малко разследване, а? — попита мрачно Чарлс Грейди.

Мрачно, но не саркастично. Прокурорът нямаше нищо против Джоузеф Рот, който (макар че защитаваше един боклук) беше опитен адвокат и се отнасяше с уважение към прокурорите и полицията. В замяна на това Грейди също го зачиташе.

— Да, проведе няколко телефонни разговора с Кантон фолс и посплаши двама от „патриотите“ си. Те поразпитаха. Изглежда, някои от членовете действат на своя глава.

— Кой? Стемпъл? Барнс?

— Не стигна до такива подробности. Знам само, че е много ядосан. Все повтаря: „Предатели, предатели…“

Грейди не изпитваше особено съчувствие към арестанта. „И ти ще изгниеш с другите…“ — помисли си. На адвоката каза: