Джефри Дивър - Невидимия

— А когато си признал за убийствата на другите жертви, и това ли е било лъжлива информация?

— Точно така. Не съм убивал никого. Някой се опитва да ме натопи.

Най-класическото оправдание. Най-жалкото. И най-досадното.

Но колкото и странно да звучи, то понякога проработва — зависи от склонността на съдебните заседатели да му повярват.

— На кого му е притрябвало да те топи?

— Не знам. Но сигурно ме познава.

— Защото е имал достъп до дрехите, влакната, космите и другите улики, които е подхвърлил на местопрестъпленията, така ли?

— Именно.

— Добре. Тогава заподозрените не са много. Кажи ми имена.

Уиър затвори очи:

— Не се сещам. — Сведе глава. — Объркана работа.

Самият Селито не би могъл да се преструва толкова успешно.

Мина мъчителен половин час. Накрая детективът се отказа. Беше ядосан. Замисли се за вечерята, приготвена от приятелката му (по ирония — пуйка), и за Лари Бърк, който никога нямаше да се върне вкъщи при жена си. Той се отказа от приятелското поведение.

— Не искам повече да те виждам! — изсъска.

Селито и подчинените му закараха престъпника в градския арест с обвинения за убийство, опит за убийство, въоръжено нападение и палеж. Детективът предупреди надзирателите за уменията на арестанта да се измъква и те го увериха, че ще затворят Уиър в отделна килия със специален режим, от която бягството е на практика невъзможно.

— О, детектив Селито — изхриптя Уиър.

Детективът се обърна.

— Кълна се в Господ, че съм невинен. Може би, когато се успокоя, ще си спомня нещо, което да ви помогне да заловите истинския убиец. Наистина искам да помогна.

В мазето на Гробницата двама надзиратели преведоха арестанта през всички процедури по картотекирането.

„Не ми изглежда страшен“ — помисли си надзирател Линда Уелс. Беше як, личеше си, но не като някои чудовища, които бе виждала, като онези хлапета от Алфабет Сити или Харлем със съвършени мускулести тела, незасегнати дори от големите количества наркотици и алкохол, с които редовно се тровеха.

Не, тя наистина не разбираше защо е цялата тази врява около арестуването на хилавия възрастен мъж, Уиър, Ерик А.

„Дръжте го здраво, наблюдавайте ръцете му през цялото време. За нищо на света не сваляйте белезниците.“

Той изглеждаше тъжен и уморен и едва дишаше. Линда се почуди какво ли се е случило с ръцете и шията му, от какво са тези белези. От огън или гореща мазнина вероятно. Мисълта за болката, която е изпитвал, я накара да потрепери.

Уелс си спомняше думите му към детектив Селито на вратата: „Наистина искам да помогна.“ Уиър приличаше на дете, което е разочаровало родителите си.

Въпреки опасенията на детектив Селито взимането на отпечатъци и правенето на снимки минаха гладко и скоро арестантът отново беше окован с два чифта белезници и вериги на краката. Уелс и Ханк, едрият ѝ колега, хванаха Уиър за ръцете и го поведоха по дългия коридор към асансьора за горните етажи и килиите.

През ръцете на Уелс бяха минали стотици престъпници и тя си мислеше, че е безразлична към молбите, протестите и сълзите им. Нещо в тъжното обещание на Уиър към Селито обаче я трогна. Може би наистина беше невинен. Изобщо не приличаше на убиец.

Той примигна болезнено и Уелс леко отпусна желязната си хватка.

След малко арестантът изстена и се облегна на нея. Лицето му се изкриви от болка.

— Какво има? — попита Ханк.

— Гърчове — изохка той. — Боли… — Издаде лек вик. — Веригите!

Левият му крак беше изпънат като дърво и трепереше леко.

Надзирателят се обърна към колежката си:

— Да му ги свалим ли?

Уелс се поколеба, сетне отговори:

— Не. — Обърна се към Уиър: — Легни, легни на една страна. Аз ще го разтрия.

Тя редовно тичаше и знаеше как да се справя с такива гърчове. Може би мъжът не се преструваше. Изглеждаше, сякаш наистина го боли.

— О, Господи! — изкрещя Уиър. — Веригите!

— Трябва да ги свалим — отбеляза Ханк.

— Не — отсече Уелс. — Сложи го да легне. Аз ще се погрижа за него.

Сложиха Уиър на земята и тя започна да масажира схваналия се крак. Ханк стоеше настрани и я наблюдаваше. По едно време тя случайно погледна нагоре. Забеляза, че ръцете на Уиър, все още зад гърба му, са извити настрани и белезниците са се смъкнали с няколко сантиметра.

Тя седна и се вгледа по-внимателно. Забеляза, че отстрани на хълбока му се е обелила някаква лепенка, а под нея… какво беше това? Тя си даде сметка, че вижда процеп в кожата му.