Джефри Дивър - Невидимия

В този момент той я удари с длан в носа и счупи хрущяла ѝ. Силна болка я преряза, чак дъхът ѝ спря.

Ключ! Той носеше скрито ключе в този малък процеп в кожата, под лепенката.

Партньорът ѝ реагира бързо, но Уиър скочи мълниеносно и го удари с лакът в гърлото. Надзирателят падна, хвана се за шията, закашля се и отчаяно се опита да си поеме въздух. Уиър сграбчи пистолета на Уелс и го дръпна. Тя стисна оръжието с всички сили. Опита се да изкрещи, но кръвта от носа се стичаше в гърлото ѝ и я задушаваше.

Без да пуска пистолета ѝ, арестантът се пресегна с лявата си ръка и за секунди освободи краката си — от три чифта окови. Сетне хвана пистолета ѝ с две ръце и бавно започна да го издърпва.

— Помощ! — извика тя, полузадушена от кръвта. — Помощ!

Уиър успя да издърпа пистолета от кобура, но Уелс, окрилена от мисълта за децата си, стискаше в желязна хватка китката му. Ханк стоеше на четири крака и още не можеше да си поеме въздух.

— Помощ! Има ранен! Помощ! — изкрещя Уелс.

Вратата в края на коридора се отвори и някой се втурна към тях. Струваше ѝ се обаче, че ги делят километри, а Уиър вече издърпваше пистолета от ръцете ѝ. Изтъркаляха се на пода, тя видя безумните му очи на сантиметри от своите, дулото на оръжието бавно се насочваше към главата ѝ. Задъхан, той се опита да сложи пръст на спусъка.

— Не, неее! — изстена тя.

Арестантът се усмихна зловещо; цевта сякаш я наблюдаваше.

Тя си представи лицето на дъщеричката си, на мъжа си, на майка си…

„Няма начин“ — помисли си яростно. Опря крак в стената и дръпна силно. Уиър се претърколи по гръб и тя падна върху него.

Пистолетът стреля, подскочи в ръката ѝ, гърмежът я оглуши.

На стената се разплиска кръв.

„Не, не, не! Само Ханк да е добре!“

Уелс видя, че партньорът ѝ се изправя. Не беше ранен. Сетне тя си даде сметка, че не се налага да се бори, за да издърпа оръжието. Уиър вече не го стискаше. Тя скочи на крака и се отдръпна от него.

„О, мили Боже…“

Куршумът бе улучил арестанта в главата, на слепоочието му зееше ужасна дупка. На стената зад него бяха размазани кръв, мозък и парченца кости. Уиър лежеше по гръб, втренчен с невиждащи очи в тавана, и от главата му течеше кръв.

Разтреперана, Уелс изкрещя:

— Мамка му, какво направих! Мамка му! Помогнете, някой да ми помогне!

Бяха дотичали десетина надзиратели. Тя се обърна към тях, но изведнъж мъжете застинаха.

Уелс затаи дъх. Нима зад нея имаше друг престъпник? Тя се завъртя, но коридорът беше празен. Отново се обърна и видя останалите надзиратели приклекнали и вдигнали уплашено ръце. Крещяха нещо. Ушите ѝ бяха заглъхнали от шока.

Накрая ги чу:

— За Бога, пистолета, Линда! Прибери го! Насочила си го към нас!

Тя осъзна, че в паниката размахва оръжието — към тавана, към стените, към колегите си — като дете, „въоръжено“ с воден пистолет.

Линда Уелс избухна в безумен смях. Когато прибра пистолета, почувства, че нещо твърдо е залепнало за панталона ѝ. Дръпна го, видя, че е парче кост от черепа на Уиър, и кимна:

— Аха.

Сетне го пусна и като се кискаше истерично като дъщеря си, когато я гъделичкаше, се изплю в дланта си и започна да я бърше в дрехите си. Продължи да размазва кръвта все по-енергично. Накрая смехът ѝ секна, тя се строполи на колене и избухна в плач.

— Трябваше да ме видиш, мамо. Бяха като омагьосани.

Кара седеше на крайчеца на стола с чаша кафе в ръце.

— Цялата сцена беше само моя за четирийсет и пет минути. Какво ще кажеш, а?

— Какво…?

Тази дума не беше част от въображаемия ѝ диалог. Майка ѝ бе в съзнание и ѝ беше задала въпрос с ясен глас.

„Какво.“

Но Кара нямаше представа какво има предвид майка ѝ.

Може би искаше да попита: „Какво каза преди малко?“

Или: „Какво правиш в стаята ми? Коя си изобщо?“

Или: „Чух да споменават думата «какво», но не знам значението ѝ, а ме беше срам да попитам. Важно е, но не си я спомням. Какво, какво, какво…“

Сетне майка ѝ се загледа през прозореца към бръшляна и добави:

— Всичко мина добре. Отлично се справихме.

Кара знаеше, че само ще се обърка повече, ако се опита да води разговор, когато майка ѝ е в такова състояние. Изреченията ѝ нямаха никаква връзка едно с друго. Понякога старата жена забравяше мисълта си дори в рамките на едно и също изречение и изпадаше в объркано мълчание.

Затова Кара продължи да говори, да разказва за представлението. И сетне, още по-възбудено, обясни на майка си как е помогнала на полицията да залови един убиец.