Джефри Дивър - Невидимия

— Да.

— Добре. И май ще ти е последната.

Луис хвърли вестника и скочи от креслото. Извади с плавно движение пистолета си и го насочи към Ерик Уиър. Макар по принцип да не повишаваше глас, сега той закрещя в микрофона си:

— Тук е! В хола!

Другите двама полицаи, които чакаха в кухнята — детектив Бел и дебелият лейтенант Селито, — нахълтаха. Сграбчиха Уиър за ръцете и измъкнаха пистолета от колана му.

— Легни! Веднага! — кресна Селито и допря оръжието до главата на престъпника.

„Какво изражение само!“ — помисли си Луис. В кариерата си беше виждал много изненадани престъпници, но този човек можеше да вземе първа награда. Едва си поемаше въздух. Бе загубил способността да говори.

— Откъде, по дяволите, се появи? — попита задъхано Селито.

Бел просто поклати удивено глава.

Докато Луис слагаше два чифта белезници на ръцете на престъпника, Селито се наведе над него:

— Сам ли си? Имаш ли съучастници?

— Не.

— Не ни будалкай!

— Ръцете ми, причинявате ми болка! — изписка арестантът.

— Има ли друг с теб?

— Не, не, кълна се.

Селито заговори по радиостанцията си:

— О, небеса… той проникна в апартамента… Нямам представа как.

Двама униформени полицаи, които се бяха крили зад асансьора, нахълтаха в стаята.

— Изглежда, е прескочил през прозореца — каза единият. — Откъм аварийната стълба.

— Прескочил си от „Ланам“, а? — не се сдържа Бел.

Уиър не каза нищо, но това беше най-вероятният отговор. Бяха оставили полицаи в уличката между хотела и блока на Грейди и по покривите на двете сгради. Никой обаче не се беше досетил, че може да мине по перваза и да скочи на аварийната стълба.

— Няма ли други? — обърна се Бел към подчинените си.

— Не. Изглежда, е сам.

Селито си сложи гумени ръкавици и претърси арестанта. Намери инструменти за проникване с взлом и различни фокуснически принадлежности. Най-странни бяха каучуковите накрайници, залепени здраво за пръстите му. Селито ги смъкна и ги прибра в едно найлоново пликче. Ако не беше толкова напечено — наемен убиец беше проникнал в апартамента, който охраняваха, — десетте изкуствени пръста в пликчето вероятно биха представлявали смешна гледка.

Детективите огледаха пленника си. Уиър беше мускулест и в отлична физическа форма въпреки сериозните поражения от обгарянето — белезите на шията и лицето му бяха големи.

— Някакви документи? — попита Бел.

Селито поклати глава:

— Фалшива полицейска карта.

Уиър хвърли поглед към кухнята.

— О, семейство Грейди не са тук — обясни Бел, сякаш беше близо до ума.

Арестантът затвори очи и отпусна глава на килима.

— Как? Как разбрахте?

— Главният виновник иска да ти отговори лично — отвърна Селито. — Хайде, да тръгваме.

Линкълн Райм погледна окования с белезници убиец, застанал на прага на лабораторията, и каза:

— Добре дошъл отново.

— Ама… огънят…

Престъпникът погледна удивено към стълбището за горния етаж.

— Съжалявам, че развалихме представлението ти — рече хладно Райм. — Явно наистина не можеш да избягаш от мен, а, Уиър?

— Вече не се казвам така! — изсъска мъжът.

— Сменил си си името?

Уиър поклати глава:

— Официално не. Уиър обаче беше името ми преди. Сега се наричам по друг начин.

Райм си спомни думите на Тери Добинс, че пожарът е „убил“ предишната самоличност на Уиър и го е превърнал в друг човек.

Убиецът плъзна поглед по неподвижното тяло на Райм:

— Ти ме разбираш, нали? Сигурно и на теб ти се иска да забравиш миналото си и да станеш друг човек.

— Как се наричаш сега?

— Това име е известно само на мен и публиката ми.

„А, да, неговата почитаема публика.“

Уиър изглеждаше уплашен и унизен. Носеше сив костюм, ръцете му бяха стегнати с два чифта белезници. Вече нямаше перука — истинската му коса беше буйна, гъста и руса. На дневната светлина белезите му се виждаха по-ясно; бяха сериозни.

— Как ме намерихте? — попита хрипливо той. — Аз ви насочих…

— Към цирка. Така беше. — Когато заловеше някой престъпник, настроението на Райм се подобряваше и той ставаше приказлив. — Искаш да кажеш, че ни отклони към цирка. Виж, разгледах внимателно всички улики и реших, че целият случай е прекалено лесен.

— Лесен ли? — изненада се престъпникът и се закашля.

— Криминологията различава два вида улики. Едните са оставени неволно от престъпника, а другите са подхвърлени. Оставени нарочно с цел да ни заблудят. След като всички се втурнаха да търсят запалителни бомби в цирка, ме обхвана предчувствие, че част от уликите са подхвърлени. Изглеждаха прекалено лесни за тълкуване. Обувките, оставени в апартамента на втората жертва, носеха пръст, кучешки косми и растителни остатъци, водещи към Сентрал Парк. Хрумна ми, че един хитър престъпник би могъл да остави тези улики, за да ни насочи на лъжлива следа. А и всички тези приказки за огъня, когато ме посети снощи… — Райм погледна към Кара. — Словесно разсредоточаване, нали?