Джефри Дивър - Невидимия

Малерик излезе тихо от музикалния кабинет в апартамента на Чарлс Грейди и спря в коридора. Заслуша се в гласовете, идващи откъм хола и кухнята.

Питаше се дали е опасно.

Беше се погрижил да намали риска бодигардовете на Грейди да се уплашат и да го застрелят. При срещата в Бедфорд Джънкшън преди две седмици с Джеди Барнс и другите членове на въоръжената група той бе предложил някой друг да направи опит за покушение преди него. Изборът за изкупителна жертва се падна на един извратен свещеник от Кантон фолс. Барнс имаше как да принуди Ралф Суенсън да им съдейства, но му нямаше пълно доверие. Затова след бягството си край река Харлем предишния ден Малерик се беше преоблякъл като чистач и бе проследил отчето до училището — просто да се увери, че няма да се огъне в последната минута.

Според плана на Малерик Суенсън задължително трябваше да се провали (Барнс му беше дал повреден пистолет). Залавянето на един атентатор би трябвало да притъпи вниманието на охранителите и сега те да са по-малко склонни да стрелят по втория извършител.

Е, поне на теория беше така.

Малерик мина безшумно покрай още няколко лоши картини, покрай още няколко семейни снимки, покрай купчина списания (последни броеве на „Вог“ и „Нюйоркър“), покрай имитации на антикварни вещи, които Грейди явно смяташе да подреди из жилището си, но засега само свидетелстваха, че денят просто не е достатъчно дълъг, за да успее да свърши всичко.

Малерик знаеше разположението на стаите в апартамента. Беше идвал веднъж за кратко, предрешен като служител от поддръжката на блока, но тогава си беше набелязал само в общи линии възможностите за бягство. Не бе отделил достатъчно време за по-интимни подробности от живота на прокурора. Сега разглеждаше с интерес дипломите на Грейди и жена му, която бе адвокатка, снимките на роднини и рисунките на дъщеря им, с които можеше да се напълни цяла галерия.

Малерик си спомни срещата с Барнс и приятелите му в „Ривърсайд ин“.

Между бандитите бе избухнал разгорещен спор дали да убие и съпругата и дъщерята на прокурора. В плана на Малерик жертването на свещеника имаше смисъл. Но защо да убива и семейството на Грейди? Той зададе този въпрос, докато дъвчеше превъзходното пуешко.

— Добър въпрос, господин Уиър — отвърна Джеди Барнс. — Отговорът ми е „просто така“.

Малерик кимна замислено; не беше свикнал да се съгласява лесно — нито с публиката, нито с колегите си.

— Е, за мен не е проблем да ги убия — обясни, — но няма ли повече смисъл да ги оставя живи, освен ако не представляват заплаха — например да ме разпознаят? Или, да речем, ако момичето се опита да извика полиция? Вероятно не всички ваши хора одобряват убийствата на жени и малки деца.

— Е, вие сте главният изпълнител, господин Уиър. Правете каквото сметнете за добре — отвърна Барнс, леко недоволен от мисълта за такова милосърдие.

Сега Малерик спря пред хола на Грейди и си закачи фалшива полицейска значка. Погледна се в старото олющено огледало.

Да, той изглеждаше готов за ролята си — като детектив, дошъл да защити прокурора от убийците.

Пое си дълбоко въздух. Успокои се.

А сега, почитаема публика, прожекторите светят, завесата се вдига.

Истинското представление започва…

С небрежно отпуснати ръце Малерик зави зад ъгъла на коридора и влезе в хола.

— Здравейте, как е? — попита мъжът със сивия костюм.

Луис Мартинес, дебел и кротък детектив от екипа на Роланд Бел, се сепна. Той седеше пред телевизора с неделния брой на „Ню Йорк Таймс“ в скута си.

— Човече, как ме стресна. — Той кимна за поздрав, погледна значката и служебната карта на новодошлия и се взря в лицето му. — Ти ли си новата смяна?

— Да.

— Как влезе? Ключ ли имаш?

— От централното ми дадоха.

Новодошлият говореше хрипливо, сякаш е настинал.

— Късметлия — измърмори Луис. — Ние имаме общ. Гадост.

— Къде е господин Грейди?

— В кухнята. С жена си и Криси. Защо подрани?

— Де да знам. Аз само изпълнявам заповеди. В толкова часа ми казаха да дойда.

— Всички сме така — съгласи се Луис, сетне добави намръщено: — Не си ми познат.

— Казвам се Джо Дейвид. Обикновено работя в Бруклин.

Луис кимна:

— Да, и аз там съм започнал. В Седемдесети.

— Това е първата ми смяна тук. Като телохранител имам предвид.

По телевизията вървеше някаква гръмогласна реклама.

— Извинявай, не те чух — каза Луис. — Казваш, първа смяна, а?