Юси Адлер-Улсен - Жената в капан

— Ей, приятел, пак ли гледаш „Телевизионен вестник“ с любимата ти Трине Сик?

Той се усмихна толкова широко, че цялото му лице се сгърчи, но не отлепи очи от екрана.

— Много си се запалил по нея, а? — Мереде хвана ръката му — топла и влажна, както винаги. — Знам обаче, че повече си падаш по Лоте Мейлхеде! Да не мислиш, че ще ме заблудиш?

Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Мереде успя да установи контакт с него. Той, разбира се, си оставаше все същият Уфе, който знае точно какво иска от живота. Мереде седна до него да изгледа последните два репортажа; единият — за опита на Агенцията по безопасност на храните да въведе забрана срещу трансмастните киселини, другият — за безуспешната рекламна кампания на Датския съюз на птицевъдите, проведена с финансовата подкрепа на държавата. Мереде познаваше отлично фактологията по случаите. Бяха ѝ коствали две безсънни нощи, прекарани в работа. Тя разроши гальовно косата му:

— Хайде, мързеланко, ела да хапнем нещо.

Взе една от декоративните възглавници и го тупна с нея по тила. Уфе избухна в радостни възклицания и започна да размахва ръце и крака. Мереде подскочи няколко пъти върху дивана като дива коза и хукна по стълбите към горния етаж. Това винаги даваше резултат. Надавайки весели възгласи, кипящ от енергия, Уфе се втурна след нея. Като два вагона, скачени със стоманена пружина, Мереде и Уфе затрополиха из стаите на втория етаж, спуснаха се надолу по стълбите, хукнаха в двора, профучаха покрай гаража и пак влетяха в кухнята. След малко щяха да седнат да вечерят пред телевизора: домашната помощница беше приготвила храна. Вчера гледаха мистър Бийн, онзи ден — Чарли Чаплин. Днес отново щяха да си пуснат мистър Бийн. Попълваха видеоколекцията си според вкуса на Уфе. Обикновено половин час след началото на филма той заспиваше. Мереде го завиваше с одеяло и го оставяше да спи на дивана, а той се събуждаше по някое време през нощта и се качваше в спалнята ѝ, лягаше до нея на двойното легло, хващаше ръката ѝ и след кратко сумтене отново се унасяше в сън. Тогава — след като се увереше, че е дълбоко заспал — Мереде ставаше, запалваше лампата и започваше да се подготвя за следващия работен ден.

Ето така минаваха всичките ѝ вечери и нощи. Защото Уфе — нейният очарователен, мълчалив и невинен като дете брат — обичаше рутината.

2007 година

Наистина — на вратата стоеше месингова табелка с надпис „Специален отдел «Q»“. Самата врата обаче, откачена от пантите, бе подпряна о тръбите на централното отопление, минаващи по цялата дължина на коридора. В помещението, явно предвидено за негов кабинет, се мъдреха десет наполовина празни кофи с боя. Ацетонови пари насищаха въздуха. От тавана висяха четири луминесцентни лампи — от онзи тип, дето предизвикват зверско главоболие. Но стените бяха хубави — с изключение на цвета, който неизбежно пораждаше асоциация с интериора на източноевропейска болница.

— Да живее Маркус Якобсен — промърмори Карл, докато се запознаваше с обстановката.

През последните стотина метра по подземния коридор не срещна жива душа. В дъното, където се намираше отреденият му кабинет, нямаше нито хора, нито дневна светлина, нито въздух. Приликата с архипелаг „Гулаг“ беше повече от очевидна. Гъзът на географията — това представляваше новото работно място на Карл.

Огледа двата чисто нови компютъра и кълбото кабели, подаващи се от тях. За да разделят потока от информация, шефовете явно бяха поръчали единият компютър да се свърже с вътрешната мрежа, а другият — с интернет. Карл вдигна капака на втория компютър. На него ще може да сърфира с часове. Не го задължаваха да внимава кои сайтове посещава, за да не повреди централния сървър. Чудесно! Огледа се за нещо, което да използва като пепелник, и извади цигара. „Тютюнопушенето вреди на вас и на хората около вас“, предупреждаваше надписът на кутията. Карл се огледа. Малкото острици, живеещи тук, едва ли ще се задушат от дима. Запали цигарата и дръпна жадно. Никак не е зле да си началник!

— Ще ти изпратим делата в кабинета — обеща Маркус Якобсен, но в момента върху масата се мъдреше един-единствен лист А5.

Рафтовете зееха празни. Явно искаха да му дадат малко време да се нанесе в новия си кабинет, да го обзаведе по свой вкус. Карл обаче нямаше намерение да пипне нищо, преди да му дойде вдъхновението. Избута стола към бюрото и отпусна крака върху него. В тази поза прекара по-голямата част от отпуска си по болест. През първите няколко седмици само се взираше в нищото, пушеше и се мъчеше да избие от главата си спомена за тежкото, отпуснато върху него тяло на Харди и за предсмъртните хрипове от гърдите на Анкер. После започна да сърфира из мрежата: без цел, без да знае какво търси, с напълно притъпени сетива. Сега възнамеряваше да прави същото. Погледна си часовника. Предстоеше му да убие пет часа, преди работното му време да свърши, и да се прибере вкъщи. Карл живееше в градчето Алерьо — по избор на съпругата му. Живяха там заедно няколко години. После тя го напусна и се премести в къща в копенхагенския квартал „Ислеу“. Преди да решат къде да живеят, тя прегледа картата на остров Зеландия и бързо изчисли, че за да се установиш там, трябва или да разполагаш с много пари, или да избереш Алерьо: китно градче с удобни транспортни връзки, заобиколено от нивя и гори, с приятни магазинчета, кино, театър, действащи граждански организации. Освен това там се намираше и жилищният комплекс „Рьонехолт парк“. Съпругата му изпадна във възторг. На много изгодна цена ще си купят просторно жилище в панелен блок, ще имат достъп до тенис кортове, плувни басейни и общи помещения. Ще живеят близо до ечемични ниви и мъх, ще имат куп приятни съседи, размечта се тя тогава. Някъде била чела, че хората в „Рьонехолт парк“ били много дружелюбни. По онова време Карл изобщо не се впечатли от дърдоренето ѝ, но впоследствие си даде сметка, че без приятелствата, които завърза в квартала, би бил изгубен и в духовно, и в материално отношение. Жена му го напусна и, без да иска развод, се пренесе в къща с градина и започна да върти любов с по-млади мъже, за които обичаше да му разказва по телефона. По време на най-върлата си пубертетска фаза синът ѝ отказа да живее при нея и се върна при Карл. А стрелбата на остров Амар отне на Карл и последното, което го крепеше: двамата му най-скъпи колеги. Единствени Харди и Анкер не се интересуваха с коя част от тялото си е станал сутринта от леглото. Без приятелите си от „Рьонехолт“ Карл съвсем щеше да загази.