Юси Адлер-Улсен - Жената в капан

Стените в коридора вибрираха от оглушителната музика. Цяло чудо, че изобщо го чуха какво каза.

След като в продължение на три дни се бе взирал ту в Гугъл, ту в стената в подземието и беше изучил до последната подробност разстоянието до импровизираната тоалетна, Карл се чувстваше отпочинал като никога. Затова измина четиристотин петдесет и двете крачки до Отдел „Убийства“ на третия етаж, където се помещаваха кабинетите на бившите му колеги. Възнамеряваше да поиска от началника ремонтните работи в подземието най-после да приключат, вратата да се закачва, та поне да може да я блъска, когато му скимне. Канеше се дискретно да напомни, че още не е получил обещаната документация за случаите, които ще разследва. Не му трябваха спешно, но нямаше желание да изгуби работата си, преди да я е започнал.

Очакваше бившите му колеги да го посрещнат с любопитни погледи. Защо? Нима нервите му вече не издържаха? Ала вместо любопитните, подигравателни погледи, които бе очаквал, появата му предизвика друго. Всички вкупом се шмугнаха в кабинетите си и едновременно хлопнаха вратите под носа му. Дали престоят в мрачното мазе вече бе успял да придаде на кожата му пясъчен оттенък?

— Какво става тук? — попита той някакъв непознат, който събираше вещи в кашони.

— Петер Вестервиг — представи се той и му протегна ръка. — Идвам от Централния район. Ще работя в екипа на Виго.

— В екипа на Виго ли? Виго Бринк? — изненада се Карл.

Виго — началник на оперативна група? Навярно са го повишили тези дни. Карл стисна безмълвно ръката му и се огледа. Забеляза още две непознати лица.

— И те ли са от екипа на Виго?

— Без онзи до прозореца.

— Купили са нови мебели, доколкото виждам.

— Току-що ги донесоха. Ти трябва да си Карл Мьорк?

— Някога бях — отвърна той и направи последните няколко крачки към кабинета на Маркус Якобсен.

Вратата стоеше отворена, но дори да беше затворена, не би спряла Карл да нахлуе вътре.

— Разширяваш Отдела, така ли, Маркус? — попита той без предисловие и прекъсна текущата среща.

Началникът погледна примирено заместника си и една от секретарките.

— Е, Карл Мьорк излезе от пещерата. Ще продължим след половин час — обяви той и събра книжата пред себе си на купчина.

Карл се усмихна кисело на заместника, докато онзи излизаше. В отговор получи подобна, също толкова недоброжелателна гримаса. Ларс Бьорн открай време умееше да поддържа хладината помежду им.

— Как върви, Карл? Започна ли да подреждаш делата по важност?

— Може да се каже. Поне онези, които получих досега. — Той посочи към коридора: — Какво става там?

— Уместен въпрос. — Началникът вдигна вежди и оправи „Наклонената кула в Пиза“, както подчинените му наричаха редовната купчина новопостъпили случаи върху бюрото му. — Заради увеличилото се работно натоварване сформирахме още две разследващи групи.

— На мястото на моята ли?

— Не, допълнително.

— Три групи, значи — намръщи се Карл. — И откъде, по дяволите, намерихте пари?

— Отпуснаха ни средства. Нали проведоха нови реформи.

— Какви реформи? Нищо не съм чул.

— По конкретен повод ли идваш, Карл?

— Да, но като се замисля, може да почака. Първо искам да проверя нещо. Ще се отбия по-късно.

За никого не беше тайна, че в Консервативната партия членуват много лобисти от промишлеността. С дружни усилия те вземаха решения в полза на различни организации на индустриалци. Ала тази партия — най-щедро финансираната в страната — приютяваше в редиците си и полицаи, и военни — един Бог знае защо. Карл знаеше, че двама от представителите на тези силови структури са избрани в „Кристиансборг“. Единият — подмолен тип, който преминаваше със светкавично темпо през цялата полицейска йерархия, за да излезе възможно по-скоро оттам, другият — почтен възрастен заместник-комисар, когото Карл познаваше от службата си в град Рандерс. Този човек не изповядваше консервативни нагласи, но беше избран от родната си област, пък и заплатата в Парламента го устройваше. Затова Курт Хенсен от Рандерс стана депутат от Консервативната партия и член на Комисията по юридически въпроси, а за Карл Мьорк той се превърна в най-сигурния му източник на информация от политическите среди. Курт не му издаваше всичко, но ако чуеше нещо интересно, Карл лесно го подтикваше да говори. Този път Карл разполагаше с твърде оскъдна информация и се нуждаеше бързо да се посъветва с него.

— Здравей, комисар Хенсен — поздрави го той.