Веркор: Вълчи капан

Бяха го видели да се навърта няколко пъти. „Мълчаливец“ — казваха търговците. „Симпатяга“ — противопоставяха се полският пазач, кантонерът и горският. Осведомен, без да го изтъква — доверяваше учителят, — за да узнае нещо за собственика на някоя нива, гора или къща; за произхода, възрастта и репутацията му; оставяйки да бъбрят — кой ли не обича да го прави? — слушайки разсеяно; този детайл привлече вниманието на учителя и после той неколкократно се връщаше към него.

Престоите му в селото траеха малко. Отсъствията му — повече. И после будкаджийката го забелязваше да слиза от автобуса, който изчаква в Оксер влака от Париж. Облечен все в габардинен балтон, тип реглан, тъмносин и добре скроен. С чанта-куфарче в ръка. Наемаше стая над будката.

Пощаджията, който имаше роднини в съседната околия, твърдеше, че го познал, като се навъртал тъдява, „бъбрейки с моя колега“ — казваше той. И като го разпитал, колегата му потвърдил, че непознатият е известен из цялата област с появяванията и изчезванията си. Целта му беше неизвестна. Тъй като изглеждаше безобиден, езиците се раздвижваха само когато биваше там. После го забравяха.

Въпреки че живеехме далече, слухът за съществованието му стигна и до нашите уши. Но тъй като никога не го бяхме забелязвали, нито баща ми, нито леля ми, нито аз му обръщахме особено внимание.

Всъщност аз не съм любопитна. И никога не съм била. Винаги съм се стремяла да приемам нещата такива, каквито са, без да задавам въпроси. Не казвам — без да се вълнувам.

Леля ми пък обичаше да разпитва, когато идваше раздавачът или месарят с камионетката си. Но тъй като бяхме далече от селото и не се месехме в клюките и сплетните на обитателите му, аз не се интересувах от техния внезапно изчезващ гост.

Две години преди това Де Гол беше приключил войната в Алжир. Някои предполагаха, че непознатият може да е от демобилизираните младежи, които търсеха къде да се „приземят“. Други бяха на мнение, че е геолог на някой предприемач. Трети пък — забелязвайки предпочитанието му към махалите в съседство с гората — мислеха, че се касае за някакво ловно дружество. Тези съображения не ме интересуваха.

Но понеже скоро щях да навърша 18 години и живеех в усамотение с двама зрели хора, бях във възрастта, когато вниманието на момичетата бързо се възпламенява. Когато говореха за непознатия, го описваха хубав и едър, загадъчен и мълчалив. В кръчмата се хранел сам, без да продума. Твърде малко бил склонен да завързва познанства. Тази студенина впечатляваше хората. И ако този портрет ме оставяше безчувствена, без съмнение това се дължеше на темперамента ми. Обичам самотата и не се отегчавам сама. Още от малка съм луда по книгите и не по-малко пристрастена към музиката и грамофонните плочи. Съществованието ни встрани от селото чудесно ми подхождаше. Не желаех никакви промени.

Тогава живеехме в областта Анси льо Фран, недалече от Армансон, в една лесничейска къща в покрайнината на гората Лошю, една от ония рехави горички, които ограждат Бургонския канал и предвещават Отския лес. Това усамотение допадаше на моята саможивост. Дължах я несъмнено на детството си: рано са ме дали на бавачка, а после, на шест години — на пансион при монахините в Белгия — по причини, които никога не съм се опитвала да узная, бидейки твърде любопитна, както казах. Може би се боях да наруша спокойствието си: когато връстничките ми ме питаха защо никога не виждат баща ми, аз бързах да отвърна, за да ги отрежа изкъсо, че е посланик (а той беше търговец на дърва). Не по-добре познавах и майка си и не узнах от какво е умряла: дълго време монахините криеха смъртта й от мене, за да избягнат потресението. Още по-малко узнах за живота й като момиче и млада жена. Не се учудвайте прекалено — подобна липса на любопитство често се среща при децата. Това е също така и смесица от дискретност и свенливост: познавах едно момче, което нито веднъж, докато баща му беше жив, не го беше разпитвало за младостта му, а след като го изгуби, не престана да подпитва старите му приятели.

Когато с течение на времето монахините трябваше да ме уведомят, мене, момиченцето, че майка ми е умряла, тяхната предпазливост беше излишна — не изпитвах нищо. Тази смърт ми се струваше нереална — каквато ми бе изглеждала и майка ми. Тя идваше да ме види от дъжд на вятър, двамата с баща ми често сменяха местожителството; за мене тя беше митична жена, красива и разсеяна, сякаш меланхолична, която едвам ми продумваше, слушаше ме усмихната, ала умът й очевидно беше другаде. После я виждах, как, сподирена навярно от някаква потайна мисъл, ококорваше очи, почти в паника, като пред ужасен призрак. Аз оставах сащисана , както казват в Бургундия.