Веркор - Вълчи капан

— Никой ли? — запита леля ми учудена.

— С изключение на старата ми гувернантка Жюли. Всъщност нещо като слугиня. Много я обичах. Когато оставахме самички двамата, се забавлявахме добре. Поради това си кротувах. Или поне през деня, защото да няма никой вечер край тебе, нито майка, нито баща, да те целуне в леглото, понякога това е тежко. Страх ме беше на тъмно. Хленчех и Жюли ми носеше сок. Ерзац, със захарин. Беше отвратителен, но въпреки това аз го смучех, както изоставено дете си смуче палеца. Но баща ми не беше причина за това — уточни той живо. — Аз не му се сърдех за неговите отсъствия. Те не започнаха след връщането му, не, не, а малко по малко. Тогава бях вече на шест години. Без да разбирам много, бях вече в състояние да си представя някои неща. Мотивите ми убягваха, но отгатвах, например залога и заслугата. И ако те ми изглеждаха пълни със загадъчност, това беше обаятелна загадъчност. И всяко негово завръщане — винаги нощем, кратко и тревожно — ме изпълваше с неспокойна радост. Предусещах някакъв таен и опасен живот. И без да го упреквам заради него, обичах го още повече…

Внезапно клепачите му се притвориха. Челото му се сбърчи. Главата му клюмна. Гласът му одрезгавя и потрепери:

— Виж, отсъствията на майка ми…

След като се поколеба и се покашля, младежът млъкна. Лицето му отново помръкна. Дали съжаляваше за последните си думи? За недоизразения им, но едва прикрит смисъл? И още по-странно, той беше вперил и мене втренчен поглед, който ми напомни за мама, когато ококорваше очи. Ноздрите му, скулите и слепоочията му потръпнаха. Той промълви:

— Извинете. Не мога да си припомням за всичко това без вълнение. Дори и след двайсет години. — Той поклати глава и се извърна.

От тактичност леля ми гледаше настрани. И аз направих като нея, раздвоена между вълнението и притеснението. След миг той се изправи на здравия си крак, като се подпираше с ръка върху масата. Поздрави ни и двете и едва тогава забелязах, че по време на разказа му не бях снела очи от него. Не, не бях прелъстена, нито обаяна. И все пак — малко запленена, но не от хубавия му глас, нито от пламенното му лице, а от нещо неназовимо патетично, което се излъчваше от цялата му личност. И крехко. И ранимо. И решително в слабостта си.

— Ще ми разрешите ли? — каза той. После, поемайки патериците, ни обърна гръб и като куцаше, прекоси стаята и се упъти към своята.

Отначало останахме мълчаливи с леля ми. Гласът му ме преследваше, както и загадката, която предусещах зад това прекъснато начало.

Сега, след като вече не беше при нас, но в мене още лъчеше сиянието на погледа му, то потвърждаваше любопитната ми увереност — че на мене, за мене — макар че леля Жо го разпитваше — той беше отговарял. Докато тя очевидно желаеше просто една кратка биография, той се беше спрял — и защо ли? — на определен период от детството си. Сякаш за да ме приобщи към себе си. Или за да открехне пред мене някаква драма. Пред мене, която не исках нищо и още не бях съществувала по онова време.

Без нищо да каже, леля ми отиде да си вземе преждата (плетеше ми пуловер). Аз пък взех някаква книга, но буквите играеха пред очите ми. Поглеждайки от дъжд на вятър как леля Жо премята куките, я виждах как замислено хапе устни. Тя често правеше така, когато плетеше. Най-накрая попитах:

— Какво мислиш, лельо?

— За какво? — попита тя, без да повдигне очи.

— За това момче.

— А, за него ли? Какво искаш да мисля? — Очите й си оставаха все в плетката. — Красив мъж. Какво друго да кажа?

— Не е в това работата. Аз питам…

— Не ти ли се харесва? — попита тя и се изкикоти.

— Моля ти се! Говори сериозно.

— А тогава за какво става дума?

— За това, какво търси тук.

Дали не се лъжех. Стори ми се, че куките се запремятаха по-чевръсто.

— Как тъй! — рече тя. — Ние го лекуваме и това е всичко. Ранен е по наша вина.

— Но какво е търсил в нашата гора?

Тя захвана бримка.

— Че не ни ли каза?

— Ти не му повярва.

— Ами, повярвах. Какво ти е щукнало?

Смехът й не ми се поправи.

— Послушай, лельо — започнах аз…

— А, не, глупачето ми — прекъсна ме тя. — Това момче може би е много мило. Ние се грижим за него, защото това е наше задължение. Но аз го намирам безинтересен. Той самият ни го каза: „Пътно управление“ и точка. След петнайсет дена ще сме го забравили…

— Тогава защо го караш да приказва?

— Ами, за да минава времето. Пък и тъй е учтиво.

Замлъкнах смутена. Беше ли искрена? Бих се заклела, че преди малко тя беше развълнувана не по-малко от мене. Дали не беше по други причини, които вече не желаеше да сподели? Сърдечна тайна? На възрастта на леля Жо това беше малко вероятно. А и оня, който разказваше — заради мене — за това далечно детинско съществование, когато още не съм била родена… Главата ми бръмчеше от въпроси.