Веркор - Вълчи капан

Или всичко беше съвсем просто, нямаше нищо подозрително — и аз бях тази, която глупаво се самонавиваше. Или пък нещо безпокоеше леля ми, както беше обезпокоило баща ми — но тя искаше да ме държи настрана. В този миг тя продължаваше спокойно да плете. Погледна часовника и каза, че е време да се нахранят кокошките.

Отидох в кокошарника с наострени уши. Дали не искаше да ме отдалечи, за да подеме сама разпита си? Не, не чувах нищо. Никой не шавна.

На обеда не стана дума за нищо. Леля се безпокоеше само за състоянието на крака му. Младежът каза, че се подобрява, че всичко ще се оправи бързо и от утре щял да се опита да върви по малко. Скоро след това щял да ни напусне.

Разговаряха за анатомия: голямата пищялка дали може да поддържа една счупена фибула? Колко време би бил опасен отокът под превръзка? Медицинските му познания ни изненадаха. Той обясни, че започнал да следва медицина, преди да се насочи към приложните науки. Тя го накара да говори още за следването си. Нещо като светски разговор. Нито дума за майка му, баща му, окупацията. Започнах да си мисля, че съм митоманка.

След обеда всички в семейството имахме навика да си почиваме. Жо и баща ми подремваха и аз се усмихвах понякога, като ги чувах как похъркват. Аз не спях никога и четях, полегнала в стаята си.

Този ден трудно се съсредоточавах при четенето. Препрочитах за втори път, без да се усетя, една странница от Сюпервиел, когато дочух, че на вратата леко се почука. Станах и я открехнах. Зад нея беше Жюлиен, подпрян на двете си патерици.

— Какво искате? — прошепнах аз.

— Не съм заспал — промълви той, без да помръдне.

Той дори и не подозираше, че аз…

— Но аз си почивам — прошепнах на свой ред с не особено любезен тон. — Почивайте си и вие, това е полезно за крака ви…

— Отегчавам се в стаята.

— Тогава идете в градината. Има шезлонги. Изтегнете се.

— Добре — каза той и добави: — Придружете ме.

В интонацията му нямаше дързост, но нямаше и плахост. Само малко настоятелност, подкрепена от погледа. Искаше да ми говори, това ми стана ясно. Поколебах се — какво искаше от мене? Да пофлиртува? Това не беше в стила ми. Нито в неговия, бях сигурна. Ако пак искаше да ми разказва спомени от детството, за войната, за вечно отсъствуващите му майка и баща, покойници и двамата, не си струваше да го слушам. Да ги разправя на леля ми, това е от нейното време, не от моето. Щях да си вляза, когато, за собствена изненада, се чух да отговарям:

— Да… добре… щом като искате. Слезте долу. Ще дойда след минута.

Какво ми ставаше? Дали не се уплаших да не би да го обидя? Или пък дали противно на мислите ми не ме беше обзело любопитство? Питах се, малко объркана. Докато се сресах, напудрих и си сложих червило — кокетка, казах си, — го чувах да слиза стъпало по стъпало, правейки възможно най-малко шум. Намръщих се пред огледалото. Защо това шепнене, тия крадливи жестове? И главното, защо му ставах съучастничка? Дали по този начин не мамех леля си?

Ала в момента — един бог знае защо — любопитството ми се пропиваше ако не от безпокойство, поне от някаква настоятелност. Впечатленията се подреждаха в мисли. Този човек имаше да ми казва нещо. Беше дошъл заради това. Абсурдност или мнителност? Щях да бъда с чисто сърце. Докато си сресвах миглите пред огледалото, си спомних как тази сутрин Жюлиен беше млъкнал, когато заговори за майка си. От много вълнение? Може би. Но най-вече — сигурна бях — заради присъствието на леля Жо. Не беше поискал да обвинява майка си пред нея. Несъмнено аз не си казах това така ясно — по-скоро беше смътно, но настойчиво впечатление. Като слизах по стълбите, усещах, че вътрешно потрепервам.

Градината се състоеше от една поляна, граничеща с един поток с мостче отгоре. От другата страна започваше гората.

Той ме чакаше на мостчето. В гората един обикновен заслон, покрит със слама, някога беше служил за подмяна на кучетата по времето на лова с хрътки. Още се виждаха, окачени на единствената стена, два медни рога, плесенясали от времето. Столове от тръстика бяха изоставени на пода. Жюлиен седна на един стол, аз — на друг. Той мълча дълго време, а моето сърце тупкаше.

— Много мило, че дойдохте — изтърси накрая глупаво.

Видя ме как се изправих от стола — това ли беше всичко, което имаше да ми казва? Чертите на лицето му изразяваха комична смесица от смущение и ирония. Като прекара длан през косата си, той я разроши усмихнат. После се наведе към мене, почти ме докосна: