Веркор - Вълчи капан

— Какво вярно има в тая лъжа за автострадата? — попита тя любезно („хич не си поплюва“ — рекох си).

Момчето застина, както беше захапало филията. Тримата закусвахме, след като баща ми беше заминал. Бяхме настанили ранения в едно кресло, а болният му крак беше изтегнат на една табуретка.

— Що за въпрос! — възпротиви се той, вдигайки вежди. После се изкиска и отхапа невъзмутимо от порязаницата.

— Това не е отговор — рече леля.

— А вие как бихте отговорили? — каза той без сръдня. — Иска ми се нищо да не съм чул. В какво ме подозирате?

— А, само че искате да оправдаете… — тя замлъкна.

— Какво? — попита той.

— Това вмъкване у нас.

— Бих могъл да ви разбера, ако бях прекрачил някаква ограда. Но нищо не известяваше влизането в частна собственост.

— Ами табелките. Вие сте ги видели.

— Горските слагат същите, за да прогонят бракониерите.

— Е, да, горските…

— … пък не слагат капани. Това е незаконно и опасно. Ето доказателството.

— Има много лисици, които ни душат кокошките — отвърна живо леля ми.

— Такава ли била работата? — удиви се той.

— Каква работа?

— Загдето слагате капаните?

— Ами че каква друга? — каза леля.

— Това ви и питам — отвърна той и като отпиваше на малки глътки от какаото, я гледаше втренчено.

Макар че трябваше да се чувствувам на страната на семейството, не можех да не му се възхищавам как успяваше да преобърне ролите, без привидно да оказва натиск.

— Залогът е неравностоен — продължи той. — Ако ловците не ме бяха открили… Има смъртна опасност, и може и други като мене, деца, да речем, да се заклещят. И десет хиляди пилета не оправдават този риск.

Това беше вярно и по гърба ми полазиха мравки. Винаги се бях примирявала с тия капани волю-неволю. От уважение към баща си. Наскърбяваше ме, че трябваше да се признае грешката му. Този превързан крак, прострян върху табуретката, ме караше да потръпвам: ами ако никой не беше минал покрай ранения?

— И все пак е странно — промълви леля.

— Кое? — попита той.

— Ами че тези табелки наистина разкандърдисват бракониерите, че никой не се осмелява да влезе, че ако някой иска да мине, си има пътека. Вие сте го направили нарочно…

— Аз идвах по пътеката. Тя върви по посока изток-запад, а аз търсех юг. — Изведнъж, но без рязко движение, той остави лъжицата, скръсти ръце и се наведе напред.

— Е, хайде, изплюйте камъчето — изсмя се той. — Какво искате да узнаете?

— Ами… нищо.

— Хайде, хайде. Вие ме подозирате, че съм много любопитен, нали така?

— Вие си го казахте — пошегува се на свой ред леля Жо.

— Но това не е престъпление…

— Най-малкото е неделикатност.

— … и при това ще имам оправдание — толкова са ми говорили за едно хубаво момиче — уточни той, като ме гледаше, и аз поруменях.

— Кои са ви говорили? — попита леля.

— Хората. И не са ме излъгали. Госпожицата е много хубава.

Щях да почервенея още повече, ако не си бях казала: „Че това обяснение ли е? Автострада или не, ами ако присъствието му в нашата гора не е било случайно?“. Не можех да повярвам, разбира се, че причината съм аз. А кой тогава? Каква цел преследваше той? Какви бяха предчувствията на баща ми? И от какво да се боиш при такова лице — повече откровено, отколкото меланхолично? Очите му бяха спокойно вперени в мене. В изражението им нямаше нищо двусмислено. Не можах да се въздържа да не пресрещна погледа им.

И тогава с мене се случи нещо особено, което си обясних едва много по-късно. Като се кръстосаха погледите ни, внезапно ми се стори, че се съглеждам в зениците му като в огледало — за миг повярвах, по някаква странна илюзия, че вместо неговото, виждам своето собствено лице — издължено, разкривено — после веднага видението изчезна напълно. Но то ме смути и разтревожи. Какво ми ставаше? Така да се оприлича на него. Дали това не беше знак за раждащо се чувство? Трябваше да реагирам.

Някак странно чух, че и леля ми го пита бавно, сякаш заинтригувана:

— Но кой сте вие…?

Той разпери ръце: „Не съм ли се представил?“ А сетне, покланяйки се до кръста: „Жюлиен Дюран — повтори той, — инженер от…“

— Исках да кажа — от какво семейство сте? Откъде идвате?

— Ами… от Париж…

— Там ли сте роден?

— В Париж ли? А, не. — И след миг добави: — Роден съм в Рокроа, щом искате да знаете. До белгийската граница.

Ние живеехме в Йон. Леля ми се мръщеше и мърмореше: „Рокроа… Рокроа…“, сякаш това име й навяваше спомени. На мене не ми говореше нищо. Даже но знаех къде се намира това градче.