Веркор: Вълчи капан

Една вечер, тъкмо когато сядахме на масата, ни изненадаха гласове откъм гората. Тя беше наша собственост и никой не минаваше оттам. Отначало почти недоловими, гласовете се приближаваха. Баща ми погледна леля, която внасяше супата, остави лулата си и стана, за да види какво става. Беше направил две крачки към прозореца, когато неколкократно се потропа на вратата. Аз оставих купчината чинии и отидох да отворя.

Още не се беше смрачило напълно. Съгледах три фигури на външното стълбище: двама възрастни ловци подкрепяха трети човек. Той не изглеждаше в ред. Цялото долнище на панталона му беше окървавено.

Отначало помислих, разбира се, за ловно произшествие. Докато леля ми и аз помагахме на единия от ловците да разположи пострадалия върху един диван, баща ми разпитваше другия. Той беше селянин — започваше от Адам и Ева и се загубваше сред подробностите. Баща ми губеше търпение. Аз слушах небрежно. Накратко, двамата ловци се връщали полека от хълма по прекия път из просеката, когато чули някой да стене. Трябвало да потърсят малко наоколо, за да открият накрая този млад мъж, скрит в папратта, легнал по гръб. Единият му крак бил прострян, а другият — свит и захванат точно над глезена в един вълчи капан. Бил примрял и с ожулени ръце, изтощен от безуспешните опити да разтвори зъбците на капана.

Ненавиждах тези вълчи капани, а дваж повече, че баща ми ги слагаше за лисици около къщата. Въпреки табелите се страхувах от нещастен случай. Ето че страховете ми се оправдаваха, но аз естествено се въздържах от каквато и да било забележка.

Раненият стенеше тихичко. Блед, със затворени очи, изглежда беше в безсъзнание. Дали нямаше счупена кост? От крака беше изтекла доста кръв, но нито леля ми, нито аз се осмелявахме да почистим раната, толкова отвратителна изглеждаше тя. Баща ми телефонира на лекаря.

Главата се извърна върху възглавницата. Лицето беше строго хармонично — не го познавах. Нито леля ми, нито баща ми. Човекът не беше от околността. Тогава се запитах дали си нямаме работа с губещия се непознат. Такъв, какъвто ни го бяха описали: едър, млад, облечен в своя габардинен балтон. Като го видях ненадейно, и то при такива обстоятелства, се заинтересувах от него… Защо ли се навърташе наоколо? С какво ли се занимаваше? Скръбната му мъжествена красота, в която трептяха приливите на страданието, ме вълнуваше.

Ловците си тръгнаха, след като пийнаха по чашка. Лекарят дойде малко подир това и веднага ни успокои — нямало счупване на пищялката. Нито пък на фибулата, поне при опипване. За всеки случай по-късно трябвало да се провери и чрез рентгенова снимка. Но дотогава стигали една прикрепяща превръзка и няколко дена почивка. Той почисти раната, направи няколко шева, инжекция против тетанус и отиде да търси материал за превръзка.

Облекчен от грижите, раненият се съвземаше. Цветът на лицето му се възвръщаше. Баща ми искаше да го пренесе в болницата, но лекарят го разубеди — в болницата не стигали легла и болният бързо щял да бъде отпратен у дома си. А това „у дома си“ — призна попитаният младеж — беше един шести етаж без асансьор в Париж, а в селото — една стая без чешма над будката. Щяло да бъде за предпочитане — съветваше лекарят — да го задържим в къщи два-три дена, ако ни е възможно. Леля ми призна, че имаме достатъчно място, за да го подслоним. И аз намирах, че тъй като сме виновниците, това беше дребна работа. Баща ми отначало изглеждаше против, пък после склони.

Разбирах първия му порив — един непознат в къщата несъмнено щеше да смути общата ни саможивост. И аз трябваше да призная пред себе си не без насмешка, че ако непознатият беше малко по-възрастен, едва ли щях да настоявам толкова. При все това той ни благодареше за гостоприемството. Инжекцията за местно обезболяване беше облекчила болката му и той дори се беше поразвеселил. Но баща ми не споделяше тази веселост. Той зле прикриваше нетърпението си и аз разбрах какво си беше наумил — да узнае какво търсеше този човек в нашата гора. Сложила ръка върху ръката му, леля ми го задържаше да не разпитва — щеше да бъде нечовешко и несправедливо да се подлага веднага на разпит човек, пострадал по наша вина. По-добре щеше да бъде да се почака с приветлива любезност, докато се лекува кракът му и най-тежкото за него мине. Такова беше и моето чувство. Така че баща ми се въоръжи с търпение. Лекарят се върна, направи превръзката и си отиде. Леля ми претопли супата. Стомахът ми куркаше от глад и най-сетне можахме да седнем на трапезата. Поднесох на дивана ядене на ранения, който, облегнат на възглавници, призна, че произшествието му е отворило апетита. И действително той добре се справи с вечерята. Баща ми говореше малко. Усещах, че едва се сдържа. Тъй като по време на десерта раненият се извиняваше за неприятностите, които ни създава, баща ми се възползва от случая.