Веркор - Вълчи капан

Но дори тези посещения протичаха малко нереално. Край, тя беше умряла нямаше ли да я видя повече, как си облещва очите? Това щеше да бъде само по-дълга, по-трайна нереалност — и по-неясна. Бях тъжна, разбира се, но също така и — как да кажа — умиротворена, почти облекчена, че нямаше да понасям повече тези срещи, които ме смущаваха, вместо да ме ощастливяват.

После баща ми дойде да ме вземе, придружен от една непозната. Това беше леля Жо, неговата сестра. Вдовица отскоро, тя беше отишла да живее при брат си вдовеца. Аз бях на единайсет години. В продължение на всичките тези години бях виждала баща си само два пъти: когато ме отведе при монахините и за първото ми причастие. Разсеян, надменен, мълчалив. А аз бях толкова притеснена, че не изпитах нито мъка, нито учудване. Нито пък привързаност.

Като се прехвърлих в горската къща, само смених жилището и обкръжението. Тъй като не знаех друг подслон освен злокобния пансион на монахините сред една равнинна местност, този чифлик сред гората ме очарова. Оттатък моята уединеност беше смущавана от шумната и често престорена жизненост на съученичките, повечето вече лицемерно набожни, сред които не успях да си намеря нито една сърдечна приятелка, нито дори другарки, на които да разчитам. Тук дърветата, околната тишина, населена от птичи песни, шепотът на вятъра в клоните, насмешливото шумолене на потока — всичко ме съпровождаше в едно неизтощимо очарование.

Сутрин, за да отида в гимназията в Анси льо Фран, прекосявах гората до пътя, където чаках училищния автобус. Щом се върнех за следобедната закуска, още от първите хубави дни прекарвах навън до вечерта. После баща ми ме караше да уча — и така на 17 години си взех матурата без затруднения. После си дадох една година за размишления, преди да си избера път в живота. Мислех да стана ветеринарна лекарка.

През септември същата година се появи в областта, явяващ се и изчезващ, загадъчен, мълчаливият непознат със синия балтон.

Баща ми често трябваше да отсъствува заради продажбата на дървения материал. В началото на съвместния ни живот това помагаше и на двама ни да свикнем един с друг. Тогавашното му държане спрямо мене наистина можеше да възпрепятствува това привикване. Защото понякога, като ме срещнеше ненадейно в хола или в коридора, той изглеждаше учуден. До такава степен, че в подобни мигове ми се случваше да се съмнявам в собственото си съществуване. У детето чувството за самоличност зависи много от погледа на възрастните. На първо време погледът на баща ми, показващ изненада, ме измъчваше, правеше от мене сянка — коя бях аз? Впрочем, нямах причини да се оплаквам от него — рядко ядосан — ала често отсъствуващ. Казвах си: нямам късмет. И той ли щеше да се държи с мене като покойната ми майка?

Но малко по малко разбрах, че това не бяха същите отсъствия. Разсеяността на майка ми беше изцяло вътрешна. Той пък се оставяше да го разсейват външно. Постоянно изглеждаше, как да кажа, някак си нащрек. Лесно се стряскаше. Грижливо затваряше вратите. Необщителен. Това, че беше саможив като мене, по ми беше неприятно, но си мислех, че ще ми обръща повече внимание. Това беше голямата ми грижа. С течение на времето той взе да привиква към присъствието ми, но растящата му привързаност беше циклична, минаваше от буйство в равно спокойствие: обичаше ме, когато мислеше за това, и то — почти яростно. Спомням си целувки, бурни прегръдки, разкошни играчки при завръщанията му, следвани от периоди, през които — претрупан с работа — той почти не ме забелязваше. През седемте години, които преживях край него, голяма част от времето изразходвах в това да привличам вниманието му. Може би привързаността ми към него се е родила от тия усилия.

Отношенията ми с леля Жо бяха сърдечни, без никога да успеят да станат дъщерни. Аз бях момиче, после импулсивна девойка, загрижена за независимостта си. Леля Жо не умееше да приспособява — за своя чест, може би — непреклонния си характер към ласкави обноски. А когато се опитваше да го прави, беше ужасно — лицето й се превръщаше в една сладникава гримаса. Но понеже, общо взето, тя беше чевръста и предана, аз я обичах.

Понякога отношението й към баща ми ставаше странно. И братът, и сестрата бяха опърничави. При все това тя се прекланяше пред силния пол и рядко упорствуваше. Друг път, без да мога да схвана защо, само след няколко прошепнати думи, които не можех да чуя, внезапно го виждах да бие отбой. Не обичах тези мигове. И защото едно дете не обича да вижда баща си унизен, и защото потайната причина ме тревожеше. За щастие това рядко се случваше и през останалото време можех да изпитвам спрямо него чувство на уважение и доверие, способни да удовлетворят нуждата ми от сигурност. Фигурата му — висок и строен — по-късно щеше да понапълнее, брадичката му ала Хенрих IV, леко прошарена, дълбокият му и звучен глас — всичко това ме насърчаваше.