Веркор - Вълчи капан

Вече познавах толкова добре леля и изразите й. Колкото и незабележима да беше, мрачина въсеше челото й.

— И родителите ви ли са оттам? — попита тя.

— От Рокроа ли? Да, баща ми. Майка ми е от Хавър.

— Кога сте роден?

— Малко преди войната.

— А баща ви жив ли е още?

— Не — отсече той и видях, че помръкна.

— А майка ви?

— Също не.

Беше произнесъл това още по-тихо, втренчен в покривката. Дали това не беше скорошна скръб? Не посмях да го попитам. Леля ми също. Тя стана, за да раздигне масата. Помогнах й мълчаливо. Без да си го кажем още, ние все повече се присъединявахме — макар че нищо в този диалог не ни навеждаше на това — към усещането на баща ми: подозрението, че тоя Жюлиен Дюран не се намираше случайно по нашите места.

Когато се върнахме от кухнята, той не беше помръднал. Усмихна ми се така непринудено, че не можах и да не му отвърна с усмивка. Но бързо се оборавих — да пазя разстояние. Леля седна срещу него и облакътена на масата, подпряла брадичка върху длани, го заразглежда.

— Разказвайте — рече накрая тя.

— Ама… какво? — попита той.

— Знам ли какво? Всичко… Вие сте у нас, а ние нищо не знаем.

— Не съм пожелал да дойда тук — забеляза той кротко.

— Хайде да не започваме отново!

— Добре. Но какво да ви разправям? Животът ми е безинтересен. „Пътно управление“ и това комай е всичко.

— Предпочитате да мълчите ли?

Това беше казано е хладен тон. Той направи любезна гримаса, нелишена от ирония.

— Май че вие ме намирахте преди малко любопитен, нали?

— Като компенсация — каза тя, без да се смути. Той също не се обърка. Погледна ме, сякаш призовавайки ме за свидетел:

— Добре — подхвана той в пародиен тон. — Родно място: Рокроа в Ардените, околийски град. Три хиляди и сто жители. Прочута битка. Укрепен от Вобан в 1691 година. Звездообразната крепост е останала непокътната, както и вътрешният град. Рождена дата: 7 септември 1936 година. На три години — възпаление на червата. На четири — морбили. На пет — заушка. На шест… Сега съм на 28. Да продължавам ли?

— Ако обичате — рече леля студено.

— Не бих искал да отегчавам госпожицата.

Той трябваше да се досети, че ще протестирам.

— Не се безпокойте — промълвих. — Продължавайте.

— Какво искате да узнаете? — каза той с внезапно променен тон, гледайки леля ми. — Как е умрял баща ми ли?

Очевидно това беше произнесено като предизвикателство. Може би, за да почувствува леля Жо нетактичността си? Но тя е дебелокожа, когато иска нещо. — Да, защо не — каза тя твърдо. Този път изглеждаше леко объркан, но за кратко. Като ме погледна отново, той разчете безпогрешно моето затруднение — без да осъждам леля си, аз не обичах тази настойчивост да се изтръгват семейни тайни. Малко зъбатата му ирония изчезна от лицето му. И той ми отговори сериозно, на мене. Не на леля. Дори да беше произнесъл високо: „На вас и защото така искам“, нямаше да бъде по-ясен. Засрамих се малко заради леля Жо. Но той говореше:

„Бях на седем години, когато баща ми умря. Беше адвокат по професия и миров съдия. Кантонален съветник. За моите четири години той беше татко и нищо друго. Едър, малко пълен, понякога насмешлив, понякога плашещ. Имам малко спомени от първите си години. Помня го като възрастен, но той сигурно е бил съвсем млад. Може би трийсетгодишен. Детството ми на четири години — това бяха войната и окупацията. Дали видях баща си да тръгва в униформа? Три нашивки, това е всичко, което си припомням — новички, позлатени, върху едно сако, проснато на леглото. Капитан от запаса. После си спомням само един товарен влак, върволица от плоски вагони, абсурдно натоварени с огромни празни каси. Влачещ се като охлюв под неумолимо небе. Аз и майка ми сме отгоре. Много хора са скупчени между касите с вързопчетата си. Всички вият, когато премине самолет. Аз се забавлявам хубаво, като се катеря. Но такива картини не означават нищо за госпожицата.“

Това беше истина. Аз съм родена след войната — старият конфликт, бягството за мене са праистория. Както войните при Империята или Първата световна. Но тази забележка малко ме засегна. Потърсих нещо да отговоря.

— А нима картините от Вердюн 1 1 Град във Франция, за който през Първата световна война са се водили кръвопролитни боеве между французи и германци — Бел.ред. не означават нищо за господина?

— Боя се да не отегчавам хората — защити се той с усмивка. — Простете ми.

— Ако ни отегчите, ще ви го кажем — обеща леля.

— Точно така. Ще ме прекъснете. Е, добре — подзе той, — след това, понеже настоявате, идват нацистките песни, скърцането на ботушите, тромави войници с каски блъскат паважа. Ще ги видя по укрепленията как се придвижват и се упражняват. Ядем много ряпа. Парче месо е цял празник. Учителката в общинското училище се сменя на всеки три месеца. Веднъж пък беше един мършав, гърбав старец. Не се учудвам от нищо, всичко ми изглежда нормално, понеже не познавам нищо друго — дори опашките и гладорията, дори да бъдеш без татко в къщи — нали за едно дете настоящето съществува открай време. Всяка промяна го интересува, дори мъничко го тревожи. Дори завръщането на забравения татко по болест след две години. Искам да кажа — на образа. На тази възраст две години се равняват на цяло съществование. Трябваше ми време, за да привикна — беше много отслабнал, върна се посивял и брадясал. Но след като отново стана „татко“, вървях подире му като пале. Или поне когато си беше в къщи. Но това не се случваше често. Никой не биваше често там.