Веркор - Вълчи капан

— Всички тия вълчи капани — рече той, снишавайки глас и посочи с глава гората — не ви ли изненадват?

Предпочитах така — да мине в атака, както вече беше постъпил с леля ми. Опитах се да направя гласи си сигурен.

— Баща ми не можеше да понася повече да му душат кокошките. Намирахме поне една удушена всяка сутрин.

— Ами вратата? — каза той.

— Коя врата?

— Входната. От масивен дъб. Сякаш врата на затвор. С четири ключалки. И с жлебове за напречен лост. И това ли е срещу лисици?

Открай време познавах вратата такава. Четири ключалки ли? Не ги заключвахме и никога не слагахме лости. Не си бях задавала такъв въпрос.

Някога трябва да е имало скитници — предположих аз, но се чувствувах неловко. Изведнъж и тази врата ми вдъхна страх. Както винаги ме бяха плашили вълчите капани.

— Защо ми задавате този въпрос? — попитах.

— Нали сте родена след войната? — запита ме той, без да отговори. Беше се изправил.

— Две години след нея. В четирийсет и шеста.

— Така е… — прошепна той като на себе си. — При освобождението аз бях сирак.

— На колко години сте били?

— На осем.

— А родителите ви по едно време ли са умрели?

— Не. Само баща ми беше умрял. Но аз нямах вече и майка, все едно, че беше умряла.

— Изоставила ли ви е? — запитах аз не толкова с безпокойство, колкото с притеснение и може би с някакъв страх.

— Може и тъй да се каже. Повече не я видях.

— Никога ли?

— Никога.

Той млъкна. Аз чаках, питайки се какво целеше. Сирак. Това е тъжно. Но оттогава са минали двайсет години. Той беше на двайсет и осем. Нямаше да се натъжавам от толкова далечно минало, с което — повтарях си — нямах нищо общо. Дали той не прочете това, което мислех, в погледа ми? Навеждайки се отново, той сложи ръката си върху моята, която стоеше малко вцепенена, върху облегалото на стола. Не посмях да я издърпам от страх да не би да ме помисли за престорена богородица. Главно обаче за да не го прекъсвам в мига, когато може би щеше да разкрие това, което искаше да ми каже.

— Не искам да ви отегчавам — повтори той. — От вас зависи дали да продължа.

— Защо на мене се доверявате? — попитах кротко.

— Защото…

— Повече, отколкото на леля ми, искам да кажа…

Той се изсмя тихичко със смешен кикот. Очите му обаче не се смееха. Те впиваха сериозно в моите сивия си поглед. Или синият. Избягвайки отново отговора, той прошепна:

— Майка ми беше много красива. Или поне аз я виждам много красива в паметта си: нямам никаква снимка от нея, никакъв портрет, нищичко. И никога не узнах кой ги е унищожил. Или изгубил. Тогава бях на осем години и това, което се случваше у дома и навън, не бях в състояние да си го обясня. Нито пък да схвана какво роптаеше в кухнята Жюли през шестте месеца, когато ме гледаше сама. Срещу майки ми, срещу „оня“. Отначало това ме плашеше, не държах много-много да го зная. Предпочитах да играя с нея на карти. На война, на екарте. Тя хитруваше и се смеехме. Когато остана без пари, трябваше да се реши да ме отведе другаде. У някакви старци, които едва познавах. Питам се, защо ли ме слушате…

Какво да му отговоря? И аз самата не знаех. Но цялата бях слух. Направих жест в смисъл „няма значение, продължавайте“. Но той не подхвана веднага. Беше вдигнал ръката си, която ми се стори ледена, от моята. Разглеждаше дланите си замислено, сякаш беше хиромант.

— Мислех, че ме обичаше — каза той. — И че обичаше и баща ми. Детето трудно си представя, не иска да си представи разделени родители. Отначало не знаех, че баща ми е бил пленник. На четири години дори нямах представа какво значи това, а майка ми казваше: „Ще се върне“. Тя ме глезеше, взимаше ме на ръце. Бях щастлив и спокоен. „Ще се върне“ — времето на очакване се изличава при децата и ако осем дена изглеждат цяла година, една изживяна година се забравя постепенно. Бях разглезен, животът течеше спокойно. Но сега пък понякога майка ми ме оставяше сам с Жюли по за два-три дена. Може и за повече, вече не помня. Свикнах и на това — детето привиква на всичко. После баща ми се появи отново и аз не го познах. Отслабнал, брадат. Почти се уплаших от него, преди да го заобичам лудо. Майка ми вече не отсъствуваше. Това беше пълно щастие. Баща ми се беше отдал на старата си професия — адвокат и миров съдия. Връщаше се на обед, вечеряше с нас, аз вървях подире му. Дали съм забелязал, че майка ми често беше разсеяна, че по-малко ме глезеше? Премислих това по-късно, по онова време нежността на баща ми ми стигаше. Спомням си, че един ден ме заведе у един черноборсаджия и без да ме предупреди, ми купи едно автомобилче с педали. Доста поочукано, но каква радост беше, каква гордост! Върнах се съвсем сам с него в къщи, по улиците имаше, твърде малко коли.