Юси Адлер-Улсен - Жената в капан

— Здравей, Карл — отвърна му депутатът с гърлен, добродушен смях. — Отдавна не сме се чували. Радвам се, че ми се обаждаш. Били те ранили, разбрах.

— Дребна работа. Вече съм добре.

— Ти — да, но научих какво е сполетяло двамата ти колеги. Заловиха ли виновниците?

— Още не, но се работи по въпроса.

— Дано. В момента подготвяме законопроект, който да увеличи с петдесет процента наказанието, предвидено за нападение срещу полицаи по време на служба. Непременно ще даде резултат. Длъжни сме да ви подкрепяме.

— Радвам се, Курт. Доколкото разбрах, дори сте налели допълнително субсидии в Управлението.

— Не знам за такова нещо.

— Значи парите не са били предназначени за Отдел „Убийства“, а за друго звено в Управлението? За кое, ако не е тайна?

— Кога отпускането на средства е било тайна? — попита Курт и се разсмя от сърце, както се смеят само хората, обезпечени е тлъста пенсия.

— Кое звено финансирате? На Главна дирекция „Полиция“ ли е подчинено?

— Да. Става въпрос за отдел, подведомствен на Националния център за разследвания, но понеже не искаме да поверяваме неразкрити случаи на полицаите, които вече са ги разследвали, решихме да създадем самостоятелно звено под шапката на Отдел „Убийства“, та то да се занимава със случаи, заслужаващи особено внимание. Вероятно не ти казвам нищо ново.

— За Специален отдел „Q“ ли говориш?

— Така ли го наричате? Оригинално хрумване.

— На колко възлиза отпуснатата сума?

— Не ме питай за точни числа, но някъде между шест и осем милиона годишно през следващите десет години.

Карл огледа кабинета си, окъпан в светлозелена светлина. Изясни си защо Маркус Якобсен и Ларс Бьорн побързаха да го заточат в ничия земя. „Между шест и осем милиона“, бе казал Курт Хенсен. Право в касата на Отдел „Убийства“.

Ще им излязат през носа!

Маркус Якобсен го изгледа продължително и си свали очилата. По лицето му се изписа същото изражение като при оглед на местопрестъпление с неясни следи.

— Искаш личен автомобил ли? Да ти напомням ли, че служителите в копенхагенската полиция нямат право на персонално возило? Когато ти потрябва, ще се обърнеш към служебния автопарк и ще ти отпуснат за деня, както нравят всички колеги, Карл.

— Аз не съм редови полицай. Само формално съм подчинен на Отдела.

— Едва ли е необходимо да ти обяснявам какъв метеж ще се разрази, ако колегите разберат, че се ползваш със специални привилегии. Правилно ли разбрах: искаш шестима служители? Да не си полудял?

— Просто се опитвам да разработя Специален отдел „Q“, за да върша ефективно задълженията, произтичащи от длъжностната ми характеристика. Нали това се очаква от мен? Щом работата ми обхваща неразкрити престъпления из цяла Дания, нужно е да ми предоставите необходимите сътрудници. Отказваш да ми отпуснеш шест места, така ли?

— Да.

— А четири? Три?

Началникът поклати глава.

— Следователно цялата тежест пада върху мен.

Якобсен кимна.

— В такъв случай персонален служебен автомобил е крайно наложителен. Как ще пътувам до Олборг или Нестве, например? Очертава се да работя под силен времеви натиск. Дори нямам представа колко случая ще се стоварят върху бюрото ми…

Карл седна срещу началника и си наля кафе в чашата, останала след заместник-шефа на Отдела.

— Дори да не ми зачислиш помощен персонал, непременно ще ми трябва сътрудник с шофьорска книжка, който да поема задачи от общ характер. Например, да праща факсове, такива неща. Да чисти. Ще бъда затрупан с работа, Маркус, а от мен ще се очакват бързи резултати. Депутатите ще искат да знаят защо са гласували такъв голям бюджет за новия отдел. Все пак става дума за осем милиона, доколкото разбрах. Повече от внушителна сума.

2002 година

За заместник-шефката на парламентарната група на Демократическата партия нямаше невъзможни неща. За времето между седем сутринта и пет следобед ѝ предстояха четиринайсет срещи с представители на различни организации. В качеството си на председател на Комисията по здравеопазване във Фолкетинга Мереде Люнгор очакваше да се запознае с поне четирийсет души. Повечето от тези хора идваха с очакването тя да знае кои са и с какво се занимават, какви са визиите им за бъдещето и каква е научната основа на откритията им. Ако не беше освободила Мариане, сега щеше да ѝ е по-лесно. Новата секретарка, Сьос Нуруп не притежаваше енергичността на Мариане. Затова пък беше дискретна. През месеца, изминал от назначаването ѝ, Сьос нито веднъж не зададе на Мереде въпрос от личен характер. Държеше се като робот, но с недостатъчна вградена памет.