Юси Адлер-Улсен: Жената в капан

Тя стърга ожесточено с окървавените си пръсти по гладките стени и удря с юмруци по дебелите стъкла, докато изгуби чувствителността в ръцете си. Поне десет пъти стигаше опипом до металната врата, впиваше нокти в процепа и започваше да дращи, но вратата не помръдваше дори на сантиметър.

Накрая ноктите ѝ се изпочупиха, тя залитна назад и запъхтяна, се просна по гръб върху леденостудения под. За миг се втренчи в непрогледния мрак с широко отворени очи и лудешки биещо сърце. После започна да крещи. Крещя, докато ушите ѝ писнаха и прегракна.

После отметна глава назад и отново усети свежия полъх от тавана. Навярно стига да се засили и ще успее да избяга оттук. Навярно все нещо ще се случи.

Да. А може би изчадията ще се принудят да влязат при нея.

Ако се прицели в очите им с протегнати ръце, може и да ги ослепи. Ако действа достатъчно ловко и не се бави, вероятно ще успее да се измъкне.

Изсмука кръвта от пръстите си, подпря се о пода и се насили да се изправи.

Вторачи се към тавана. Откъде да знае колко е висок? Съмнително е да намери нещо, за което да се хване. Но трябваше да опита. Просто нямаше друг избор.

Съблече си якето, сгъна го и го остави в единия ъгъл, за да не се спъне в него. После скочи във въздуха и размаха ръце, ала не улови нищо. Направи още няколко скока, после се облегна на стената да си отдъхне за миг. Засили се като впрегна всички сили, скочи в тъмнината, размахвайки ръце, за да улови макар и късче надежда. При падането единият ѝ крак се подхлъзна върху гладкия под и тялото ѝ се просна странично. Тя изстена мъчително, когато рамото ѝ се удари в бетона, и нададе вик, когато главата ѝ срещна стената, и пред очите ѝ затанцуваха светли петна.

Лежа дълго. Идеше ѝ да заплаче, но се сдържа. Ако похитителите ѝ я чуят, ще помислят, че се е предала, а тя, напротив, бе решила да се погрижи за себе си. Възприемаха я само като пленницата в клетката, само тя обаче, жената, имаше властта да определи на какво разстояние да се намират решетките. С помощта на мисълта си ще си отвори врата към света и няма да допусне да изгуби ума си. Никога няма да прекършат волята ѝ, реши тя, докато лежеше върху пода с пулсиращо от болка рамо и отекло око.

Все някога ще се измъкне оттук.

2007 година

Карл пристъпи към огледалото и прокара пръст по слепоочието си, където куршумът го бе лизнал. Раната вече беше зараснала, ала при по-внимателно вглеждане белегът личеше ясно под косата.

„Кой, по дяволите, се интересува от моя белег?“ — помисли си той, докато оглеждаше лицето си.

Виждаше се, че се е променил. Бръчките около устните му набраздяваха кожата по-дълбоко, под очите му се очертаваха тъмни-тъмни кръгове, а в погледа му се четеше равнодушие. Карл Мьорк вече не беше същият — опитният детектив, който живее и диша заради работата си. Нямаше го вече онзи висок, елегантен ютландец 1 1 Ютландия — полуостров, който разделя Балтийско и Северно море. Северната му част принадлежи на Дания, а южната — на Германия. — Бел.прев. , който предизвиква повдигнати вежди и разтворени устни. Пък и какво му носеше всичко това?

Закопча ризата си, облече си якето, изхвърли последната глътка кафе и затръшна силно външната врата зад гърба си, та другите обитателите на жилищната сграда да разберат, че е време да стават. Погледът му се спря върху табелката с имената. Кога най-после ще я смени? Отдавна, отдавна Вита се изнесе оттук. Макар официално да не се бяха развели, онзи етап от живота му бе приключил завинаги.