Юси Адлер-Улсен - Жената в капан

Тогава Карл чу, че някой влиза през вратата на кухнята. Не предприе нищо. Не знаеше дали смрадта го е замаяла, или помисли влезлия за човек от о̀гледната група. Само след секунди с крайчеца на окото си видя как в стаята нахълта мъж в червена карирана риза. Разумът светкавично му заповяда да си извади пистолета, ала Карл не се подчини. Рефлексите му блокираха. Връхлетя го паника, когато първият изстрел улучи Харди в гърба, той се строполи, събори Карл и го затисна под внушителното си туловище. Под напора на огромната тежест, стоварила се върху Карл, коляното му се удари в пода и се счупи.

Последва залп от изстрели. Един куршум се заби в гърдите на Анкер, друг одраска слепоочието на Карл. Той помнеше съвсем ясно как лежеше под задъхващия се Харди, как кръвта на другаря му капеше през дрехата и се смесваше с неговата върху пода. А докато гледаше краката на стрелците над себе си, Карл си мислеше, че е крайно време да извади пистолета си.

Зад него Анкер се мъчеше да се изправи, докато престъпниците се съветваха в съседната стая. След няколко секунди се върнаха в дневната. Карл чу как Анкер им заповяда да хвърлят оръжията. По-късно, при възстановката, се установи, че Анкер е насочил пистолета си към нападателите си. В отговор те изстреляха още един куршум. Той улучи Анкер право в сърцето. Подът се разтресе.

С това се свърши. Бандитите излязоха през кухнята, а Карл остана неподвижен. Дори когато съдебният лекар пристигна, той не помръдна. Не даде никакви признаци на живот. Лекарят и началникът на Отдел „Убийства“ признаха, че са го помислили за мъртъв. После му премериха пулса. Припаднал е, заключиха. В главата му се въртяха само отчайващи мисли. После линейката отнесе тримата полицаи — двамата ранени, единия мъртъв. Чак в болницата Карл отвори очи. Гледал отвлечено и медицинският персонал го отдал на преживения шок. Всъщност Карл не се намираше в шок, а изпитваше непоносим срам.

— С какво да ви помогна, господине? — попита го сега около трийсет и пет годишен мъж в престилка, докато Карл стоеше в коридора, облегнат на стената.

— Току-що влязох да видя Харди Хенингсен.

— Познавам случая. Роднина ли сте?

— Не, колега. С Харди работим заедно в Отдел „Убийства“.

— Ясно.

— Каква е прогнозата за състоянието му? Ще може ли да ходи отново?

Младият лекар се отдръпна малко назад. Посланието беше повече от ясно: състоянието на моя пациент не ви засяга.

— Уви, нямам право да давам информация на друг, освен на близките му. Такива са правилата.

Карл сграбчи лекаря за ръкава.

— Бях с Харди, когато го простреляха! Раниха ме и убиха другия ни колега. Заедно преживяхме този ужас, затова искам да знам колко тежко е положението. Ще може ли да върви? Кажете ми, моля ви!

— Съжалявам — лекарят се освободи от ръката му. — Рано или късно вашите началници вероятно ще ви информират за състоянието на Харди, но лекарската етика не ми позволява да споделям с вас диагнозата на моите пациенти. Вие си вършите вашата работа, аз — моята.

Макар и млад, докторът вече бе усвоил типичния лекарски маниер: надменно повдигнати вежди, леко пренебрежителен тон. Лекарят сякаш драсна клечка и възпламени гнева, натрупан у Карл. Така му прекипя, че му идеше да забие един прав в лицето на лекаря, но се овладя и предпочете да го сграбчи за яката и да го притегли към себе си.

— Да си вършим работата, казваш… — процеди през зъби Карл. — Я си скрий самодоволната мутра, докторче, и престани да ми се надуваш. Добре ли ме чу? — Той стисна яката и лекарят започна да се задъхва. — Кой хуква да търси дъщеря ти, когато се обадиш, че не се е прибрала в десет вечерта? Полицията! До кого опираш, когато изнасилят жена ти или откраднат бежовото ти беемве? До полицията! Каквото и да ти се случи, тичаш при нас, нали, нещастна мижитурко? Питам те още веднъж: Харди ще проходи ли?

Лекарят си пое дълбоко въздух, когато Карл го пусна.

— Карам мерцедес и не съм женен — обясни с усмивка той.

Явно се опитваше да влезе в тона на Карл — трик, вероятно усвоен на курс по психология, сместен между лекциите по анатомия. Понякога хуморът помага да се разреди напрежението, но в случая подходът на лекаря изобщо не даде резултат.

— Отиди в кабинета на министъра на здравеопазването да видиш какво е високомерие, боклук такъв — процеди Карл и блъсна назад лекаря. — Имаш още много да учиш.

В кабинета му в Управлението го очакваха началникът на Отдела и дребничкият Ларс Бьорн. Дали лекарят не се бе оплакал от полицейско насилие? Карл огледа изпитателно двамата шефове. Не, по-скоро беше друго. Вероятно поредната плиткоумна идея бе превзела затънелите им канцеларски мозъци. Не му убягна какъв поглед си размениха. Намирисваше му на поредния разговор колко наложително е да поговори с психолог, за да превъзмогне посттравматичния стрес. Дали пак ще настояват да се подложи на терапия, водена от човек с проницателен поглед, който ще се мъчи да си проправи път из глъбинните лабиринти на Карловото съзнание, за да открие какво е останало неизказано? Този път няма да стане! От преживяното Карл разбра едно: проблемите му не могат да се преодолеят с разговори. Озлоблението му срещу началството се бе трупало с години, но след случилото се на остров Амар чашата беше преляла.