Юси Адлер-Улсен: Жената в капан

Медицинската сестра влезе, за да включи нов инфузионен разтвор в абоката. При последното му посещение при Харди тя бе помолила Карл да изчака отвън, докато се погрижи за пациента. Карл не скри неодобрението си и сестрата явно помнеше добре случая.

— Вие пак ли сте тук? — кисело попита тя и си погледна часовника.

— По-удобно ми е да се отбивам непосредствено преди работа. Това проблем ли е?

Тя отново си погледна демонстративно часовника. Карл наистина идваше по-късно от обичайното време за посещения. Сестрата издърпа ръката на Харди и започна да проверява абоката, поставен от външната страна на дланта му. Вратата се отвори и в стаята влезе физиотерапевтка. Очакваше я трудна работа.

Карл потупа чаршафа върху дясната ръка на Харди.

— Рехабилитаторите ще искат да останат насаме с теб, затова ще тръгвам. Утре ще намина по-рано, за да имаме време да си поговорим повече. Горе главата, момче!

В коридора Карл усети наслоената в ноздрите му антисептична миризма на болница и се облегна на стената. Ризата лепнеше по гърба му, а под мишниците му се бяха образували тъмни петна. След престрелката в Амар Карл често губеше присъствие на духа.

Тогава Харди, Карл и Анкер — верни на навика си — пристигнаха на местопрестъплението преди всички останали. Точно както изискваше протоколът, бяха облечени в бели гащеризони за еднократна употреба с маски пред устата, ръкавици и мрежи за косите. Сигналът за намерения мъртвец бе постъпил едва преди половин час. Тримата пристигнаха за нула време.

Всъщност именно днес изобщо не се налагаше да бързат. Дочуха, че началникът на Отдел „Убийства“ е на среща с шефа на полицията, за да обсъдят бъдещи реформи в структурата на системата. И въпреки това не се съмняваха, че Маркус Якобсен ще се появи със съдебния лекар веднага щом срещата приключи. Никакви бюрократични задължения не бяха в състояние да го спрат, ставаше ли въпрос за оглед на местопрестъпление.

— Криминалистите няма да открият нищо около къщата — отбеляза Анкер.

Кракът му потъна в омекналата от снощния дъжд почва. Карл се огледа. Около казармата, от онези, които Военното министерство бе разпродало през шейсетте години, се виждаха единствено отпечатъците от обувките на съседа. Тогава казармите вероятно са изглеждали прилично, но в момента сградата пред тримата полицаи тънеше в разруха. Прогнилите дъски върху покрива бяха наполовина пропаднали, а покривната хартия — пробита. По фасадата не се виждаха цели дъски, а влагата също бе дала своя принос. Дори табелата, надписана с името на Геор Мадсен с черен флумастер, тъмнееше, проядена от ръжда. От всички пукнатини се процеждаше непоносимата смрад на мъртвец. Не къща, а зловонен коптор.

— Ще поговоря със съседа — предложи Анкер и тръгна към мъжа, който чакаше на верандата си от половин час.

От развалината в съседния двор го деляха някакви си пет метра. Без занемарената сграда изгледът от дома му би се подобрил значително.

Дали защото се извисяваше над останалите, или защото притежаваше по-слабо обоняние, Харди не се впечатляваше от миризмата на труп. Този път обаче смърдеше нетърпимо.

— Пфу, как вони! — изсумтя Карл, когато влязоха в коридора.

Нахлузиха сини калцуни върху обувките си.

— Ще отворя прозореца — отзова се Харди и се втурна в стаята до клаустрофобичното антре.

Карл влезе в малка дневна. През спуснатите щори се процеждаше оскъдна светлина, но тя беше достатъчна да види фигурата в ъгъла на стаята. Гнойни мехури покриваха почти изцяло сивозеленикавата кожа на лицето му, а от носа се точеше тънка червеникава струйка. Силно отеклото тяло опъваше до скъсване илиците на ризата. Очите на мъртвия имаха цвят на стеарин.

— Пиронът е забит в главата му с монтажен пистолет марка „Paslode“ — обади се отзад Харди, докато си слагаше памучни ръкавици. — Намерих го върху масата, до акумулаторна отвертка. Трябва непременно да проверим колко време издържа батерията ѝ.

След малко Анкер дойде при тях.

— Съседът е тук от 16 януари, тоест от десет дни. През този период не го е виждал да излиза — посочи той мъртвеца и огледа стаята. — Усетил смрадта, докато седял на верандата и се наслаждавал на глобалните климатични промени. В момента клетият човечец не е на себе си. Май ще трябва да помолим съдебния лекар да прегледа и него.

По-късно Карл успя да опише случилото се съвсем мъгляво. Никой не го упрекна. Повечето бяха убедени, че е изгубил съзнание. Грешаха обаче. Той помнеше абсолютно всичко. Просто предпочиташе да не се впуска в подробности.