Юси Адлер-Улсен: Жената в капан

Мереде вдигна очи към музея „Арсенал“. Мъж в бяло памучно палто бе насочил фотоапарата си към сградата. Стори ѝ се обаче, че той отмести обектива си, та и тя да попадне в обхвата му. Мереде тръсна глава. Непрекъснато имаше чувството, че я наблюдават, и страшно се дразнеше от маниакалната мнителност, която бе започнала да развива. Крайно време беше да се поотпусне.

— Таге Багесен е на трийсет и пет и изглежда адски добре. Е, ако свали няколко килограма, ще стане още по-привлекателен, но затова пък притежава имение във „Велбю“ и, доколкото знам, няколко имота в Ютландия. Какво повече искаш?

Мереде я изгледа и поклати скептично глава:

— Да, Таге е трийсет и пет годишен и още живее при майка си. Мариане, с удоволствие ти го преотстъпвам. Вземи го! Твой е!

Мереде пое купчина документи от ръцете на секретарката си и ги сложи върху задната седалка. Часовникът на арматурното табло показваше 17:30. Закъсняваше.

— Тази вечер няма да можеш да гласуваш на парламентарното заседание — отбеляза Мариане.

— И какво от това? — вдигна рамене Мереде.

Откакто влезе в политиката, с председателя на парламентарната фракция на демократите се разбраха след осемнайсет часа Мереде свободно да разполага с времето си, освен ако не се свика спешно събрание на парламентарната комисия, в която членува, или заседание на парламента.

— Няма проблем — увери я той тогава, защото знаеше колко гласове привлича Мереде.

И оттогава тя не се чувстваше длъжна да остава във Фолкетинга след работно време.

— Хайде де, кажи къде отиваш! — Секретарката ѝ наклони изпитателно глава. — Как се казва?

Мереде се усмихна леко и затръшна вратата. Крайно време бе да смени Мариане Кок.

2007 година

Началникът на Отдел „Убийства“ Маркус Якобсен беше разпилян по природа, ала това никак не го смущаваше, защото макар в кабинета му да цареше безпорядък, в главата му властваше пълен ред. Якобсен подреждаше старателно всички случаи от практиката си в своеобразна умствена картотека. Дори десет години след разследването на дадено престъпление подробностите по случая не бяха ни най-малко избледнели в паметта му.

Единствено в ситуации като днешната той се ядосваше на бъркотията в кабинета си: вътре нахлуха дузина служители и започнаха да се провират между сгъваемите маси и купчините следствени материали.

Маркус Якобсен вдигна нащърбената си чаша с изображението на Шерлок Холмс и отпи голяма глътка от студеното кафе, докато за десети път тази сутрин си помисли за цигарите в джоба си. Съгласно последната директива пушенето в границите на четириъгълния двор бе забранено.

— Ларс — обърна се той към заместника си Ларс Бьорн, когото помоли да остане в кабинета след инструктажа. — Ако в най-скоро време не разкрием кой е убил велосипедиста в парка „Велбю“, лошо ни се пише.

— Така е — кимна Ларс Бьорн. — Точно сега ли трябваше да се връща Карл Мьорк?! Веднага отмъкна четирима от най-способните ни детективи. Непрекъснато се оплакват от него. Познай на кого! — Ларс посочи с пръст към гърдите си, все едно само той е принуден да слуша хорските брътвежи. — Непрекъснато закъснява за работа, набива канчета на подчинените си, бърка се в случаи от чужда компетентност, не отговаря на повиквания, в кабинета му цари пълен хаос. А на всичкото отгоре получих оплакване и от Съдебна медицина. Дори патолозите не го понасят, разбираш ли? Това вече е много обезпокоително. Независимо какво е преживял Карл, трябва да предприемем нещо, Маркус. Иначе умът ми не стига как ще функционира Отделът.

Маркус повдигна вежди. Всъщност беше от малцината, които умееха да намират общ език с Карл, но си даваше сметка, че вечно скептичният поглед и хапливите забележки на Мьорк са в състояние да вбесят не един колега.

— Прав си, Ларс. Само Харди и Анкер се разбираха с него. Но те също си бяха особняци.

— Карл е истинско проклятие като колега. Открай време си е такъв. Не можем да го задържим в Отдела, защото работата ни изисква тясна комуникация между разследващите. От първия ден в Управлението си личеше, че е безнадежден случай. Защо изобщо го привлече от районното в Белахьой?

— Карл беше и продължава да е отличен детектив, Ларс. Поканих го да работи при нас заради безспорните му качества — отвърна Маркус, приковал поглед в Бьорн.

— Да, да, знам… Не можем просто да го изхвърлим, особено в настоящата ситуация, но е наложително да измислиш как да се отървем от него, Маркус.