Юси Адлер-Улсен - Жената в капан

Представителите на организацията, които сега седяха срещу Мереде, бяха направили сериозна обиколка. Първо се бяха срещнали с депутати от управляващите партии, после с депутати от най-голямата опозиционна партия и накрая бе дошъл нейният ред. Събеседниците ѝ изглеждаха отчаяни, и с пълно право, защото в момента всички от правителството се вълнуваха единствено от скандала около злоупотребите на кмета в град Фарум и неочакваните обвинения, които той бе отправил към шепа министри.

Делегатите се опитаха възможно най-подробно да разяснят на Мереде как наночастиците възпрепятстват бързото възстановяване на болните, как магнитите контролират преноса на частици към клетките, как функционира имунната система на организма, как лимфоцитите разпознават различните антигени, какво показват последните клинични проучвания на плацентата. Особено внимание отделиха на последния въпрос.

— Наясно сме, че ще се разрази сериозна дискусия относно моралната страна на въпроса — призна говорителят на делегацията. — Представителите на управляващите партии защитават интересите на групи от населението, които не подкрепят идеята за поголовно събиране и съхраняване на плацентите, и също ще се противопоставят, но се чувстваме длъжни да поискаме от вас да внесете въпроса за обсъждане.

Говорителят, елегантен, около четирийсетгодишен мъж, основател на известната фармацевтична компания „Бейсик Джийн“, която се занимаваше предимно с клинични проучвания за други големи производители на лекарства, отдавна бе натрупал значителен капитал от дейността си. Хрумнеше ли му нова идея, веднага цъфваше в кабинета на Мереде. От присъстващите делегати тя познаваше само него. Забеляза обаче, че младият мъж, застанал зад говорителя, непрекъснато я гледа. На няколко пъти той си позволи да вмъкне по някое изречение. Явно беше дошъл по-скоро като наблюдател.

— Това е Даниел Хеле, най-кадърният ни сътрудник в лабораторните изследвания — представи го говорителят в края на срещата, когато Мереде се ръкува с всички делегати. — Името звучи английско, но Даниел си е чист датчанин.

Ръката на непознатия пареше като огън.

— Даниел Хеле, нали така? — попита тя.

Той се усмихна. Мереде се смути и нервно погледна към бюрото на секретарката си — една от неутралните точки в кабинета. Ама че неловко! В такива случаи Мариане неизменно криеше усмивката си зад лист. Ала Сьос не реагира.

— Значи, работите в лаборатория? — попита Мереде.

Тук говорителят отново се намеси. Искаше да се възползва максимално от оставащите няколко ценни секунди, защото пред кабинета вече чакаха следващите представители. Кой знае кога пак щеше да му се удаде възможност да говори с нея! Всичко бе въпрос на пари и вложения.

— Даниел притежава най-красивата и малка лаборатория в цяла Скандинавия. Е, всъщност вече не е толкова малка, след като довърши новите сгради — обърна се той към мъжа, а онзи само поклати глава с усмивка. Привлекателна усмивка. — Бихме искали да ви оставим този доклад, госпожо Люнгор. Ако имате време, прегледайте го. В името на благоденствието на идните поколения е много важно още отсега да осъзнаем колко наложително е да вземем мерки.

Мереде не очакваше да види Даниел Хеле в столовата на Фолкетинга. Очевидно я чакаше. През седмицата тя вечеряше в кабинета си, но в петък се събираше със свои колежки от Комисията по здравеопазването, депутатки от Социалистическата и от Радикалната центристка партия. Мереде ги харесваше, защото точно като нея не си поплюваха и знаеха как да вбесят депутатите от партия „Дания“. Дори само фактът, че трите жени обсъждаха вижданията си, без да се крият и без да се страхуват, че ще ги обвинят в заговор, беше трън в очите на мнозина.

Той седеше сам, полускрит зад една колона, с чаша кафе пред себе си. Погледите им жадно се преплетоха още щом Мереде отвори стъклената врата. По време на целия разговор с двете си колежки тя мислеше само за Даниел. Когато двете жени си тръгнаха, той се приближи до нея. Мереде забеляза как хората в столовата започнаха да шушукат. Погледът му направо я хипнотизира.

2007 година

Карл се чувстваше доволен. Цяла сутрин майсторите работиха усърдно в подземието, докато той стоя в коридора, прави си кафе върху една от масите на колелца и изпуши толкова цигари, че им изгуби бройката.

Работниците застлаха пода в така наречения кабинет на Специален отдел „Q“ с килим, натъпкаха кофите и всичко останало в огромни найлонови чували и ги изнесоха, закачиха вратата на пантите ѝ и донесоха телевизор с плосък екран, бяла дъска и табло за обяви, а Карл подреди по рафтовете старата си юридическа литература, към която не един колега проявяваше апетити. В джоба му подрънкваше ключът за тъмносиньо пежо 607, бивша собственост на Полицейската разузнавателна служба. Шефовете на Службата прецениха, че не е редно в кортежа на кралицата да има автомобил с надраскано лаково покритие. Всъщност пежото беше изминало едва четирийсет и пет хиляди километра и отсега нататък принадлежеше изцяло на Специален отдел „Q“. Карл вече си представяше как возилото ще краси паркинга пред дома му — на някакви си двайсетина метра от спалнята му.