Джон Лескроарт - Фатална жена

— Прилича на шилелага, оръдието на убийството.

— Ще ви помоля да допуснете, че това не е нито оръдието на убийството, нито предметът от снимката. Ще се съгласите ли, че прилича и на двете?

— Да.

— А на базата на вашия анализ от това зрително наблюдение колко бихте предположили, че тежи този шилелаг?

— Бих казал някъде около килограм и сто — килограм и триста грама.

Харди го подаде на свидетеля.

— Сержант, бихте ли преценили теглото на шилелага, като го държите в ръка?

Брито не беше доволен от това развитие и изгледа Харди с явно презрение.

— Тридесет-четиридесет грама — каза той. — Фалшив е.

— Въобще не е фалшив — отвърна Харди. — Просто е това, което е. Бихте ли се съгласили, сержант, че това е именно предмет, приличащ на шилелаг, но изработен от нещо като стиропор?

Харди го взе от ръцете на свидетеля и го остави върху масата е доказателствата.

— Извинете, не чух отговора ви.

— Да. Това е предмет, приличащ на шилелаг, но е изработен от стиропор.

— Нямам повече въпроси — каза Харди и се обърна към Стиър: — Желаете ли да разпитате свидетеля отново?

Грозника вече беше на крака и заговори отсечено:

— Сержант Брито, нека се върнем към доказателство на обвинението номер седемнадесет, снимката на обръснатия скалп на жертвата. Имахте ли възможност да видите раната и отпечатъка върху главата на жертвата в моргата?

— Да.

— Вие ли направихте снимката, посочена тук като доказателство на обвинението номер седемнадесет?

— Аз.

— Обработихте ли фотографията по някакъв начин?

— Не.

— Значи това е съвсем истинска рана със съвсем истински отпечатък, причинена от съвсем истински инструмент точно от вида, който описахте, така ли е?

— Да, така е.

— Благодаря, сержант — приключи Стиър и хвърли смразяващ поглед на Харди. — Може да се оттеглите.

До края на обедната почивка Харди не знаеше почти нищо, освен елементарния факт, че Тони Солая беше изчезнал. Уайът Хънт беше издирил блока му в „Тендърлойн“ и беше придумал охраната да го пусне. Управителят беше заявил, че наемателят е влязъл с още един мъж — „някакъв каубой“, двамата опаковали малкото вещи на Тони и се изнесли още по средата на следобеда. Били с малко камионче на компанията за превози „Ю-Хоул“, Тони качил мотора си в каросерията. Не оставил адрес за препращане на кореспонденцията, но управителят подсказал на Хънт да провери в пощенския клон. Там също нищо не знаели.

Откъдето и да го погледнеш, Тони Солая просто вече го нямаше.

В съда Стиър реши да отвърне на удара, който беше понесъл с бутафорния шилелаг и омаловажаването на показанията на сержант Брито, и призова Дейвид Уикърс.

Пияницата от „Детелината“ се потътри нервно напред и застана на скамейката. Дългата му до яката коса днес беше сресана назад и вързана на опашка. Все още си личеше, че някога е била руса, което се виждаше и от светлите му вежди и бледосините очи. Носеше мокасини на бос крак, бежови панталони и виолетова риза с черна кожена вратовръзка. Отгоре беше наметнал бежово кадифено спортно яке.

Стиър не губи нито миг.

— Господин Уикърс — започна той, — бихте ли се нарекли редовен посетител в бара „Малката детелина“, притежаван от обвиняемия по това дело Моузис Магуайър?

— Предполагам, да. Почти всеки ден съм там.

— От колко отдавна сте редовен клиент?

— Още откакто помня — позасмя се Уикърс и се обърна към заседателите. — Това ще рече от около вчера.

Гомес удари с чукчето и прекъсна кикота в залата.

— Господин Уикърс — обърна се строго тя към него, — тук не е място за шеги. Това е съд, а не бар.

Дейв сведе разкаяно глава.

— Съжалявам. Малко съм нервен.

— Добре. Но моля да отговорите сериозно на въпроса на г-н Стиър. Разбрахте ли?

— Да, госпожо. Съжалявам.

— Помните ли въпроса, г-н Уикърс? — уточни прокурорът.

— Не точно.

Нов смях посрещна и тези думи.

— Ще го повторя. От колко отдавна сте редовен клиент в „Малката детелина“?

— Бих казал от седем или осем години.

— Средно колко дни в седмицата го посещавате?

Дейв се намръщи в опит да се концентрира и подръпна яката и вратовръзката си.

— Кажи-речи всеки ден, ако не съм болен. Понякога дори и тогава.

— Значи почти всеки ден, така ли?

— Да, така бих казал.

— А през всичките тези много дни да сте забелязал тоягата, понякога наричана и шилелаг, която обвиняемият е държал там?

— Разбира се. Тя си е все там, виси под бара.