Джефри Дивър - Картбланш

Пистолетът изчезна в гънките на днешния брой на „Кейп Таймс“, който Бонд сложи върху подноса със сандвичите и бирата. Вдигна го над рамото си, излезе от стаята и тръгна надясно. Подносът скриваше лицето му. Не беше облечен в униформа на сервитьор, но се движеше бързо, с наведена глава, и ако някой случайно го видеше, можеше да го сбърка с принуден да търчи насам-натам член на персонала.

Стигна до дъното на коридора, мина през аварийните врати на стълбището, остави подноса и взе вестника със скритото му съдържание. След това безшумно слезе на партера.

Погледна през пролуката на двукрилата летяща врата и забеляза мъжа, който седеше на кресло в сенките на отдалечен ъгъл във фоайето, почти невидим. Беше се обърнал встрани от Бонд и погледът му шареше между вестника в ръцете му и балкона на първия етаж. Очевидно беше пропуснал бягството на мишената си.

Бонд прецени разстоянията и ъглите, местоположението и броя на гостите, персонала и охраната. Изчака един носач да откара количка с куфари, някакъв сервитьор да отнесе поднос със сребърен кафеник на друг гост в отсрещния край и докато група японски туристи се изнесат през вратата, отвличайки вниманието на мишената.

Сега — реши Бонд.

Той изскочи от стълбището и забърза към креслото, над което се виждаше косата на преследвача. Заобиколи го, настани се на стола срещу него и се усмихна, сякаш беше срещнал стар приятел. Държеше пръста си на спусъка на валтера, който ефрейтор Мензийс беше фино настроил за лек като перце натиск.

Човекът с червендалесто лице на лунички вдигна глава. Очите му блеснаха от изненада. И сетне го позна. Погледът му говореше, че не е там случайно, а наистина наблюдава Бонд.

Това беше мъжът, когото Бонд беше видял на летището сутринта и бе помислил за капитан Джордан.

— Каква изненада, че те виждам тук! — весело възкликна Бонд, за да приспи подозренията на всеки, който беше станал свидетел на срещата, и повдигна сгънатия вестник така, че дулото на заглушителя да се съсредоточи върху обемистите гърди на мъжа.

Но, странно, учудването в млечнозелените очи се замени не със страх или отчаяние, а с весело настроение.

— А, господин… Терон, нали? Терон ли сме в момента? — Акцентът беше манчестърски. Късите дебели ръце се вдигнаха нагоре с дланите напред.

Бонд наклони глава на една страна.

— Оръжието е почти безшумно. С този заглушител ти ще бъдеш мъртъв, а аз отдавна ще съм си тръгнал, преди някой да забележи.

— О, но ти няма да искаш да ме убиеш. Това би ти се отразило доста зле.

Бонд беше чувал много монолози в мигове като този, когато държеше на прицел противник. Обикновено остроумните забележки имаха за цел да спечелят време или служеха за разсейване, докато мишената се подготвеше за отчаяна атака. Той знаеше, че не трябва да обръща внимание на думите на мъжа и да следи ръцете и езика на тялото му.

Въпреки това не можа да не обърне внимание на следващите изречения, които излязоха от меките, провиснали устни на мъжа.

— В края на краищата, какво ще каже М., като чуе, че си застрелял един от звездните агенти на Короната? И то в такава хубава обстановка?

Името му беше Грегъри Лам, потвърдено от приложението за ириса и пръстовия отпечатък на телефона на Бонд. Човекът на МИ6, действащ на територията на Кейптаун, агентът, когото Бил Танър беше казал на Бонд да отбягва.

Двамата бяха в стаята на Бонд без бира и сандвич. За ужас на Бонд, подносът с обяда му беше вече прибран от стълбището от някой чевръст служител на хотела, когато двамата с Лам се върнаха на първия етаж.

— Можеше да те убия — измърмори Бонд.

— Не бях в реална опасност. Твоята организация не раздава онези две нули на тъпаци, които обичат да стрелят. Не се вълнувай, приятелю мой. Някои от нас знаят с какво всъщност се занимава Групата за международно развитие.

— Как разбра, че съм в града?

— Ами събрах две и две. Чух някои неща и се свързах с приятели в Ламбет.

Едно от неудобствата на използването на МИ6 или Отбранителната разузнавателна агенция беше, че за делата ти знаеха повече хора, отколкото би ти се искало.

— Защо не се свърза с мен по обезопасени канали? — троснато попита Бонд.

— Щях да го направя, но щом дойдох тук, видях, че някой те следи.

Бонд наостри уши.

— Слаб мъж със синьо сако и златна обеца?

— Не видях обецата. Зрението ми вече не е като едно време. Но ти си забелязал всичко. Повъртя се малко там и после изчезна като покривката на масата, щом изгрее слънцето. Знаеш ли какво имам предвид? Мъглата на Тейбъл Маунтин 24 24 Планина Маса (англ.) — Б.пр. .