Джефри Дивър - Картбланш

Феликс се втренчи в машината и поклати глава, а после едрото му лице се разтегли в познатата усмивка.

— Вие, британците, винаги нахлувате в неподходящия момент. Тъкмо щях да го завра там, където исках.

— Болница? — попита Бонд. Сърцето му блъскаше от усилията да спаси Лайтър и от облекчение от благополучния край.

— Не. — Американецът огледа окървавения парцал, но изглеждаше повече ядосан, отколкото ранен. — По дяволите, Джеймс, изпуснахме крайния срок! Деветдесетте души?

Бонд му разказа за изложбата.

Смехът на Феликс прозвуча като дрезгав лай.

— Какво прецакване! Изтълкували сме го погрешно, братко. Оказва се, че Хидт се надървя от трупове. И иска снимки? Човекът има съвсем нова концепция за порното.

Бонд взе телефона и оръжието на Лайтър и му ги даде.

— Какво се случи, Феликс?

Очите на Лайтър станаха неподвижни.

— Шофьорът на лимузината влезе в склада веднага след като ти тръгна. Видях, че той и Ирландеца разговарят и поглеждат към жената. Разбрах, че се готви нещо. И това означава, че тя знае нещо. Реших да постъпя хитро и да я спася. Да се представим за инспектори по безопасността или нещо подобно. Преди обаче да се намеся, те сграбчиха жената, завързаха я, запушиха устата ѝ и я повлякоха към кабинета. Изпратих Юсуф да ги пресрещне от другата страна и тръгнах след тях, но негодникът ме хвана, преди да направя и десетина крачки. Беше онзи от мола, „опашката“ ти.

— Знам. Видях го.

— Копелето знае бойни изкуства. Така ме фрасна, че ми причерня пред очите.

— Каза ли ти нещо?

— Сумтя много, когато ме халоса.

— С Ирландеца ли работеше или с Ал Фулан?

— Не разбрах. И тях не ги видях.

— А жената? Трябва да я намерим, ако можем.

— Те вероятно отиват в пустинята. Ако ни е провървяло, Юсуф ги следи. Може да се е опитал да ми се обади, докато бях в несвяст.

С помощта на Бонд агентът се изправи на крака. Взе телефона и натисна копче за бързо избиране.

Някъде наблизо се чу чуруликане на телефон, весела електронна мелодия, но приглушена.

Те се огледаха.

— О, не — промълви американецът и затвори очи за миг.

Двамата забързаха към задната част на компактора. Звукът се разнасяше от голям пълен чувал, който машината автоматично бе запечатала с тел и после изхвърлила на платформата в товарното отделение, за да бъде откаран на сметището.

Бонд също осъзна какво се е случило.

— Ще погледна — каза той.

— Не — твърдо заяви Феликс. — Това е моя работа. — Той размота телта, пое си дълбоко дъх и погледна в чувала.

Бонд се приближи до него.

В гъстата мозайка от остри метални парчета, жици и болтове, гайки и винтове беше преплетена маса от черва, съсирена кръв и части от човешки органи и кости.

Изцъклените очи на Юсуф Насад бяха смачкани и изкривеното му лице гледаше право между двамата мъже.

Без да проронят нито дума, те се качиха в алфа-ромеото и провериха сателитната проследяваща система, която съобщи, че лимузината на Хидт се е върнала в „Интерконтинентал“. По пътя беше спряла за малко два пъти — вероятно за да прехвърлят младата жена в друга кола за последното ѝ пътуване до пустинята и да вземе Хидт от музея.

Петнайсетина минути по-късно Бонд вкара алфа-ромеото на паркинга до хотела.

— Искаш ли да си вземеш стая? — попита Бонд. — И да се погрижиш за това? — посочи главата на Лайтър.

— Не. Нуждая се от питие, по дяволите. Само ще се измия. Ще се срещнем в бара.

Те паркираха и Бонд отвори багажника. Извади чантата с лаптопа си и остави куфара вътре, Феликс нарами малката си чанта и намери шапка дамгосана, така да се каже, с емблемата на „Лонгхорн“, футболния отбор на Университета на Тексас. Сложи я внимателно така, че да покрие раната си, и прибра отдолу сламенорусата си коса. Двамата влязоха в хотела през страничния вход.

Лайтър отиде да се изкъпе, а Бонд се увери, че никой от антуража на Хидт не е във фоайето, мина през него и отново излезе. Огледа група шофьори на лимузини, които оживено разговаряха. Видя, че никой от тях не е шофьорът на Хидт. Направи знак на най-дребния от всичките и човекът нетърпеливо се приближи до него.

— Имаш ли визитна картичка? — попита Бонд.

— Да, разбира се — отвърна мъжът и му предложи една. Бонд я погледна и я прибра в джоба си. — Какво ще желаете, сър? Забавно пътуване през дюните? Не, сетих се, пазарът на злато! За вашата дама. Ще ѝ занесете нещо от Дубай и ще бъдете нейният герой.

— Мъжът в онази лимузина?

Очите на шофьора се вкамениха. Бонд не се разтревожи. Усещаше кога някой се продава и опита още веднъж.