Джефри Дивър - Картбланш

— Още ли си драскач? — попита Бонд.

— Разбира се — отговори тексасецът.

Прикритието на Лайтър беше журналист на свободна практика и блогър, специалист по музиката, особено ритъм енд блус и афро-карибската. Журналистиката често се използваше като прикритие за агентите от разузнаването, защото придаваше достоверност на честите им пътувалия, в повечето случаи до горещи точки и недотам приятни места по света. Лайтър беше извадил късмет, тъй като най-доброто прикритие отразява действителните интереси на агента, защото мисията може да изисква той да бъде под прикритие седмици или месеци. Кинорежисьорът Александър Корда, завербуван от прочутия британски шпионин сър Клод Данси, беше използвал местата на разузнавателните си експедиции като прикритие да снима забранени райони преди Втората световна война. Безинтересното официално прикритие на Бонд, анализатор по сигурността и почтеността за „Групата за международно развитие“, го подлагаше на мъчително отегчителни моменти, когато изпълняваше задача. В някои особено неприятни дни той копнееше за официално прикритие като инструктор по ски или гмуркане с акваланги.

Бонд се наведе напред и Лайтър проследи погледа му. Те видяха, че от главния вход на „Интерконтинентал“ излязоха двама мъже, които тръгнаха към черна лимузина „Линкълн“.

— Това са Хидт и Ирландеца.

Феликс изпрати Насад да вземе колата си, а сетне посочи прашна стара „Алфа-Ромео“ на близкия паркинг и прошепна на Бонд:

— Моята е ей там. Да вървим.

Лимузината със Северан Хидт и Ниъл Дън се насочи на изток в омарата и жегата, движейки се успоредно на големите кабели, които пренасяха електричество към покрайнините на града-държава. Вляво беше Персийският залив. Наситената му синева беше избледняла до бежово от прахоляка във въздуха и силния блясък на ниското, но безмилостно слънце.

Те поеха по заплетен маршрут през Дубай и минаха покрай закритите скиорски комплекси, поразителния хотел „Бурж ал Араб“, който приличаше на платно и беше висок почти колкото Айфеловата кула, и луксозния Палм Джумейра — изкуствения остров с формата на палма, както предполагаше името му, застроен с магазини, жилища и хотели, простиращ се навътре в Залива. Гледката на тази бляскава красота разстрои Северан Хидт — новото и неопетненото. Той се почувства много по-добре, когато колата влезе в по-стария квартал Сатва, гъсто населено хиляди работници, предимно имигранти.

Наближаваше пет и половина. Оставаха час и трийсет минути до събитието с мъртвите най-малко деветдесет души. Хидт иронично отбеляза наум, че също толкова време има и до залез-слънце.

Съвпадението беше любопитно. Добър знак. Прадедите му духовните, не задължително генетичните бяха вярвали в поличби и знамения и той също си позволи да го направи. Да, Хидт беше практичен и трезвомислещ бизнесмен… но имаше и друга страна.

Той отново се замисли за довечера.

Лимузината продължи да кръстосва улиците. Целта на главозамайващото пътуване не беше разглеждане на забележителностите. Минаването по заобиколен маршрут, за да стигнат до място само на осем километра от „Интерконтинентал“, беше идея за сигурност на Дън.

Ала шофьорът, наемник с опит в Афганистан и Сирия, съобщи:

— Мисля, че ни следяха. „Алфа-Ромео“ и вероятно „Форд“. Но ако е така, убеден съм, че им се изплъзнахме.

Дън се обърна и каза:

— Хубаво. Карай към завода.

Те завиха, отправиха се обратно към града и след десетина минути бяха в индустриалния комплекс Дейра, пренаселен и колоритен район в центъра на града, сгушен между Дубай Крийк и Залива. Този квартал мигновено накара Хидт да се почувства добре. Влизането там беше като връщане назад в миналото. Несъразмерните къщи, традиционните пазари и селското пристанище край реката, чиито докове гъмжаха от традиционните дървени платноходки дхоу и други малки плавателни съдове, сякаш бяха фон на приключенски филм от трийсетте години на миналия век. Корабите се криеха под невероятно високи купища товари, завързани, за да не се разпилеят. Шофьорът намери крайната им цел голяма фабрика и склад с построени към тях офиси, едноетажни и с мръсна, олющена бежова боя. Бодлива тел, рядкост в Дубай, беше поставена на телената мрежа, която опасваше двора. Шофьорът спря пред интерком и заговори на арабски. Портата бавно се отвори. Лимузината влезе в паркинга и спря.

Двамата пътници слязоха. До залез-слънце оставаха час и петнайсет минути и въздухът се захлаждаше, макар че земята излъчваше насъбраната през деня горещина.