Джефри Дивър - Картбланш

Въпреки всичко, славата на елегантен лукс беше само малък аспект на Дубай в действителност не по-различен от Сингапур, Калифорния, Монако и стотици други места, където работеха и играеха богати хора. Във всеки случай за Бонд Дубай не беше център на бизнеса или търговията с недвижими имоти, а екзотично място, където се сливаха новото и старото и много култури и религии съществуваха съвместно с уважение една към друга. Особено много му харесваше необятният пустинен пейзаж от червеникав пясък, населен с камили и рейнджроувъри, съвсем различен от гледките в Кент в детството му. Той се запита дали мисията му днес ще го отведе там.

Минаха покрай малки кафяви, бели и жълти едноетажни сгради, чиито имена и предлагани в тях услуги бяха изписани със скромни зелени арабски букви. Нямаше пищни билбордове и неонови светлини, освен няколко обяви за предстоящи събития. Минаретата на джамиите се извисяваха над ниските жилища и магазини, натрапчиви остриета на вярата в мъгливата далечина. Нашествието на вездесъщата пустиня беше навсякъде и финиковите палми, нимовите и евкалиптовите дървета образуваха галантни подстъпи към напиращите безкрайни пясъци.

Както му беше казано, таксиметровият шофьор го остави пред търговски център. Бонд му даде няколко банкноти по десет дирхама и слезе. Молът беше претъпкан с местни хора — беше времето между молитвите Асир и Магхриб и много чужденци, които влачеха чанти на колелца и се тълпяха в магазините, където продавачите бързо вършеха работата си. Бонд си спомни, че често наричаха страната не Дубай, а „Купувай“.

Той се сля с тълпата и се огледа, сякаш се опитваше да намери приятел, с когото има среща. Всъщност търсеше човека, който го следеше от летището, вероятно с враждебни намерения. Два пъти видя мъж със слънчеви очила и синя риза и сако — на летището и после в прашна черна тойота зад таксито. Беше нахлузил американска бейзболна шапка, но съдейки по формата на главата и раменете и по очилата му, Бонд разбра, че това е човекът, когото беше забелязал на летището. Сега същата тойота мина покрай търговския център, като караше бавно без очевидна причина, и се скри зад хотел наблизо. Това не беше случайно съвпадение.

Бонд си помисли дали да не изпрати таксито по обиколен маршрут, но истината беше, че не е сигурен дали иска да се изплъзне от преследвача. Много често беше по-добре да хванеш в капан „опашката“ и да видиш какво ще каже.

Кой беше той? В Дубай ли беше чакал Бонд? Или някак го беше проследил от Лондон? Или не знаеше кой е, но беше решил да държи под око новия чужденец в града?

Бонд си купи вестник. Денят беше непоносимо горещ, но той не влезе на разхлажданото от климатик кафене, което избра, а седна навън, откъдето можеше да наблюдава всички входове и изходи в района. Огледа се небрежно, търсейки преследвача, но не го видя.

Докато той седеше и получаваше съобщения, към него се приближи сервитьор. Щом човекът се отдалечи, Бонд погледна часовника си. Седемнайсет часът.

Оставаха само два часа, докато деветдесет и няколко души умрат в този град от пясъци и жега.

Половин пресечка по-нататък от търговския център едър мъж в синьо сако бутна скришом на цивилния контрольор по паркирането няколкостотин дирхама и му каза на английски, че ще остане съвсем малко. Със сигурност щеше да тръгне преди молитвата по залез-слънце.

Контрольорът отмина, сякаш разговорът за прашната черна тойота, паркирана в нарушение на правилника, не се беше състоял.

Мъжът, който беше известен с името Ник, запали цигара, нарами раницата си и се вмъкна в сенките на мола, където мишената му безразлично посръбваше еспресо или турско кафе и четеше вестник, сякаш нямаше никакви грижи.

За такъв го мислеше — мишена. Не копеле или враг.

Ник знаеше, че в такава операция трябва да бъде абсолютно безпристрастен, колкото и трудно да беше това понякога. Да не го смята за човек, а за черната точка на мишена.

Той предполагаше, че мъжът е талантлив, но показа I голяма небрежност, докато напускаше летището. Ник лесно го проследи и това му вдъхна самочувствие за онова, което се готвеше да направи.

С лице, закрито от бейзболна шапка с дълга козирка и слънчеви очила, той се приближаваше към мишената, промъквайки се от сянка в сянка. За разлика от други места маскировката не привлече внимание към него. В Дубай всички носеха шапки и слънчеви очила.

Единственото различно нещо беше синьото сако с дълги ръкави, каквито носеха малцина местни хора, като се имаше предвид горещината. Но нямаше друг начин да скрие пистолета, затъкнат в колана му.