Джефри Дивър - Картбланш

Обади се по телефона.

Лимузината със Северан Хидт, Джесика Барнс и Ниъл Дън спря пред хотел „Интерконтинентал“, който се намираше на брега на широката, спокойна соленоводна река Дубай Крийк. Едрият неприветлив шофьор беше местен човек, когото бяха използвали и преди. Също като Ханс Гроел в Англия, той работеше и като охранител (и от време на време правеше и още нещо).

Те останаха в колата, докато Дън четеше текстово съобщение или имейл. Той изключи айфона си, вдигна глава и се обърна към Хидт.

Ханс е открил нещо за шофьора на бентлито. Интересно.

Гроел беше помолил някой от „Зелена инициатива“ да провери регистрационния номер. Хидт почука с дългите нокти на пръстите си.

Дън избягваше да ги поглежда.

— И има връзка с Марч.

— Така ли?

Хидт се опита да разгадае израза в очите на Дън, но както обикновено, те бяха крайно загадъчни.

Ирландеца не каза нищо повече не и в присъствието на Джесика. Хидт кимна.

Сега ще проверим.

Той надигна маншета на елегантното си сако и погледна часовника си. Още два и половина часа.

Броят на мъртвите ще бъде деветдесет и няколко.

Дън слезе пръв. Пронизващите му очи по навик огледаха дали наоколо има заплаха.

— Чисто е с лек ирландски акцент каза той.

Хидт и Джесика излязоха на изумителната горещина и бързо се отправиха към хладното фоайе на „Интерконтинентал“, украсено с поразително красив триметров колаж от екзотични цветя. На близката стена бяха окачени портрети на кралските фамилии на Обединените арабски емирства, които гледаха строго и уверено.

Джесика нае стая на свое име поредната идея на Дън. Въпреки че нямаше да стоят дълго — следващият им полет беше довечера, трябваше да оставят някъде багажа и да си починат. Дадоха куфарите си на пиколото да ги занесе в стаята.

Хидт кимна на Дън и двамата оставиха Джесика до цветята.

— На кого е бентлито?

— Регистрирано е на фирма в Манчестър същият адрес като на „Събиране на смет Мидландс“.

„Мидландс“ беше свързана с един от големите престъпни синдикати, който действаше в Южен Манчестър. Мафията в Америка по традиция беше силно замесена в управлението на отпадъците, а в Неапол, където управляваше престъпният синдикат Камора, събирането на боклука беше известно като Краля на престъпността. В Британия организираната престъпност не се интересуваше толкова много от бизнеса, но от време на време някой местен бос от престъпния свят се опитваше да се развилнее на пазара като гангстер във филм на Гай Ричи.

— А тази сутрин във военната база са ходили ченгета и са показвали снимката на човек, забелязан в района предишния ден продължи Дън. — Издадена му е заповед за арест за тежки телесни повреди. Работи за „Мидландс“. Полицаите казали, че е изчезнал.

„Както и ще стане, когато трупът изгние под хилядите тонове на срутената болница“ — помисли си Хидт.

— Какво може да е правил там? — попита той.

Дън се замисли.

— Вероятно е смятал да саботира работата по разрушаването. Нещо се обърква, фирмата ти получава лоша реклама и „Мидландс“ превземат бизнеса ти.

— Тогава човекът в бентлито е искал да разбере какво се е случило с приятеля му вчера.

— Да.

Хидт изпита огромно облекчение. Инцидентът нямаше нищо общо с „Геена“. И най-важното, човекът не беше от полицията или службите за сигурност, а само поредният конкурент в бизнеса с боклука.

— Добре. После ще се занимаваме с „Мидландс“.

Хидт и Дън се върнаха при Джесика.

— Ниъл и аз трябва да се погрижим за някои неща. Ще се върна за обяд.

— Мисля да се поразходя — каза тя.

Хидт се намръщи.

— В тази жега? Може да не ти се отрази добре.

Той не искаше Джесика да се отдалечава от него. Не се тревожеше, че тя ще се изпусне и ще каже нещо, което не трябва, защото беше запазил в тайна от нея всичко за „Геена“. А онова, което Джесика знаеше за останалото от сенчестия му живот, беше потенциално смущаващо, но не и незаконно. Северан Хидт само я желаеше понякога и вярата му в неизбежната сила на разложението го беше научила, че животът е твърде кратък и несигурен, за да си отказва каквото и да било по което и да е време.

— Мога да преценя — плахо каза тя.

— Разбира се, разбира се. Но… сама жена? — попита Хидт. — Знаеш какви са мъжете.

— Арабите ли? Тук не е Техеран или Джеда. Те дори не те поглеждат похотливо. Мъжете в Дубай проявяват повече уважение от парижаните.

Хидт се усмихна нежно. Беше забавно. И вярно.