Джефри Дивър - Картбланш

Той натисна бутон за бързо избиране на мобилния си телефон.

Фланаган. Здравей, Джеймс.

— Морис — каза Бонд на шефа на отдел „Т“, организацията в ГМР, която се занимаваше с всичко, свързано с превозните средства. — Трябва ми дестинацията на частен самолет, който в момента се готви да излети от Гатуик. Той издиктува петбуквената регистрация, написана на мотора.

— Дай ми минутка.

Самолетът тръгна. По дяволите — ядосано си помисли Бонд. Намали. Знаеше, че ако информацията на Рьоне Матис е вярна, Хидт отива да наблюдава убийството на най-малко деветдесет души тази вечер.

— Готово — обади се Фланаган. — Хубава птица, „Груман 5-50“, последна дума на техниката и адски скъпа. Собственост е на холандска фирма, която се занимава с отпадъци и рециклиране.

Разбира се, на Хидт.

— Според плана на полета самолетът заминава за Дубай.

Дубай? Там ли ще бъдат убити хора? — зачуди се Бонд.

— Къде ще спре за презареждане на гориво?

Фланаган се засмя.

— Джеймс, обсегът на самолета е над десет хиляди и петстотин километра. Число на Мах осем осем.

Самолетът започна да рулира по пистата. Дубай се намираше на пет хиляди и шестстотин километра от Лондон. Като се вземеше предвид часовата разлика, „Груман“ щеше да кацне в три или четири часа следобед.

— Трябва да го изпреваря до Дубай, Морис. Какво можеш да стъкмиш за мен? Имам паспорти, кредитни карти и три бона в брой. Виж какво ще можеш да направиш. А, нося си и оръжието. Трябва да го имаш предвид.

Бонд продължи да гледа лъскавия бял самолет, който прибра задкрилките си. Приличаше не на птица, а по-скоро на змей, въпреки че може би му се струваше така, защото знаеше какви са пътниците в него и какво са замислила.

Деветдесет мъртви…

Изминаха няколко напрегнати минути, докато Бонд наблюдаваше как самолетът се приближава към пистата за излитане.

— Съжалявам, Джеймс рече Фланаган. — Най-доброто, което мога да направя, е да те кача на пътнически самолет, излитащ от Хийтроу след няколко часа. Ще бъдеш в Дубай в шест и двайсет.

— Не ми върши работа, Морис. Военните? Правителството?

— Няма абсолютно нищо на разположение.

По дяволите. Бонд все пак можеше да помоли Фили или Бил Танър да уредят наблюдател от бюрото на МИ6 в Обединените арабски емирства да посрещне самолета на летището в Дубай и да проследи Хидт и Дън.

Той въздъхна.

— Запазѝ ми билет за пътническия самолет.

— Добре. Съжалявам.

Бонд погледна часовника си. В Дубай беше десет.

Оставаха девет часа до убийствата…

Можеше само да се надява, че полетът на Хидт ще се забави.

В същия миг той видя, че „Груман“ зави на главната писта и без да спира, бързо ускори и с лекота се вдигна от бетона, а после постепенно се смали до точка, сякаш змеят се бе изстрелял високо в небето, за да се отдалечи от него.

Пърси Озбърн-Смит се беше навел към големия монитор с плосък екран, разделен на шест правоъгълника. Преди двайсетина минути камера за наблюдение беше засякла номера на пикап, регистриран на фирмата на Хидт, на изхода на А23 за Редхил и Райгейт, който водеше към Гатуик. Озбърн-Смит и подчинените му сканираха всяка камера около и на летището, търсейки пикапа.

Вторият технически специалист, който се присъедини към тях, завърза русите си коси с ластик и посочи с дебелия си пръст към единия екран.

— Там. Ето го — каза тя.

Изглежда, че преди петнайсетина минути, според електронната отметка за времето, пикапът беше спрял до тротоара пред терминала за частни самолети и от него бяха слезли трима души.

— Защо лицето на Хидт не беше разпознато, когато пристигна? Откриваме хулигани от Рио де Жанейро, преди да са стигнали до Олд Трафорд, а не можем да забележим масов убиец посред бял ден. Боже мой, какво говори това за приоритетите на Уайтхол? Само не го казвай на никого. Огледай пистата.

Техническият специалист се залови за работа с контролните уреди. Хидт и другите вървяха към частен самолет.

— Виж регистрационния номер и го провери.

За своя чест заместник-заместникът вече го беше сторил.

— Собственост е на холандска фирма, която се занимава с рециклиране на отпадъци. Ето го и плана на полета. Отиват в Дубай. Вече са излетели.

— Къде са сега? Къде?

— Проверявам — въздъхна асистентът. — Напускат въздушното пространство на Обединеното кралство.

Озбърн-Смит стисна зъби и се втренчи в неподвижния видеообраз на самолета.

— Дали ще може да изпратим няколко изтребителя „Хариър“ и да принудим самолета да се приземи? — Той вдигна глава и забеляза, че всички го гледат. — Шегувам се — успокои ги, въпреки че много му се искаше да го направи.