Джефри Дивър - Картбланш

Точно след излитането Бонд се бе обадил на Бил Танър, за да му каже къде отива и за планираната смърт на деветдесет и няколко души за седем часа тази вечер, по всяка вероятност в Дубай, но може би и някъде другаде в Обединените арабски емирства.

— Защо ще ги убива Хидт? — попита шефът на персонала.

— Не съм сигурен дали ще ги убие, но всичките тези хора ще умрат и той ще бъде там.

— По дипломатическите канали ще съобщим на посолствата, че има заплаха, но не разполагаме с нищо конкретно. Те ще уведомят апарата за сигурност в Дубай по неофициални канали.

— Не споменавай името на Хидт. Той трябва да влезе в страната необезпокояван, без да подозира нищо. Искам да разбера какво крои.

— Съгласен съм. Ще го направим тихомълком.

Бонд помоли Танър да провери в „Златната жица“ за връзки на Хидт в Емирствата. Надяваше се, че Вехтошаря се е отправил към определено място. Шефът на персонала докладва след минута:

— Няма офиси, резиденции или заводи в района. И току-що проверих в базата данни. Няма резервация в хотел на негово име.

Бонд не остана доволен. Веднага щом кацнеше, Хидт щеше да изчезне в разпръснатото нашироко емирство с население два и половина милиона души и щеше да бъде невъзможно да го открие преди атаката.

Стюардесата отново се приближи до него.

— Имаме много ястия, но видях, че гледате одобрително шампанското и затова реших, че ще харесате най-доброто, което имаме на борда. Господин Хараз каза да се държим с вас като с цар. — Тя остави сребърен поднос до чашата с шампанското на масичката и пак я напълни. — Донесох ви ирански хайвер — от белуга, разбира се с препечени филийки, не блини, крем „Фраше“ и каперси. — Каперсите бяха толкова големи, че жената ги наряза. Настърганият лук е „Видалия“, американски, най-сладкият в света. И не оставя неприятен вкус в устата. Наричаме го „лука на влюбените“. След това има желирана патица с ментово кисело мляко и фурми. Ще ви изпека и пържола.

Бонд се засмя.

— Не, не. Това е повече от достатъчно.

Тя го остави да се храни. Щом приключи с яденето, той изпи две чашки арабско кафе с аромат на кардамон, докато четеше разузнавателните данни за Хидт и „Зелена инициатива“, които Фили Мейдънстоун му беше дала. Поразиха го две неща предпазливостта на Хидт да стои настрана от организираната престъпност и фанатичните му усилия да разшири фирмата си в целия свят. Базата данни на „Златната жица“ разкри наскоро подадено заявление за откриване на бизнес в Южна Корея, Китай, Индия, Аржентина и пет-шест по-малки държави. Бонд беше разочарован, че никъде в материалите не можа да намери улика за самоличността на Ирландеца, Фили беше проверила снимките на Ирландеца и на жената в базите данни, но не бе открила съвпадение. А Бил Танър съобщи, че на агентите на МИ5, Агенцията по тежката организирана престъпност и „Особени престъпления“, които са се изтърсили на Гатуик, им е било казано, че за съжаление, документите за пътниците на борда на „Груман“ „изглежда са изчезнали“.

И тогава Бонд получи тревожната новина. Закодиран имейл от Фили. Изглежда някой неофициално проверяваше в МИ6 за координатите и планирания му маршрут.

Бонд предположи, че този „някой“ е скъпият му приятел Пърси Озбърн-Смит. В Дубай той щеше да бъде извън правомощията на човека от Трето управление, но това не означаваше, че Озбърн-Смит не може да му създаде куп неприятности и дори да съсипе кариерата му.

Той нямаше връзка с хората на МИ6 в Дубай, но Озбърн-Смит вероятно имаше. Ето защо Бонд не можеше да накара местни оперативни агенти или сътрудници да посрещнат самолета на Хидт. Всъщност той реши, че не може да има нищо общо с никого от сънародниците си, което беше много жалко, защото генералният консул в Дубай беше умен, схващаше бързо и беше… негов приятел.

Бонд се обади на пилота по интеркома и попита къде е самолетът, който преследваха. Въздушният контрол, изглежда, беше забавил техния полет, но не и този на Хидт, и нямаше да могат да го изпреварят. Щяха да се приземят най-малко половин час след него.

По дяволите. Трийсетте минути можеше да означават разликата между живота и смъртта на деветдесет и няколко човека. Бонд се втренчи през прозореца в Персийския залив. Извади мобилния си телефон и отново се замисли за равносметката на големия шпионаж, докато търсеше телефонен номер в обемистия указател. Започвам да се чувствам като „Леман Брадърс“ — помисли си той. Дълговете ми далеч превишават авоарите.