Джефри Дивър - Картбланш

Златната обеца на Ник също можеше да му спечели любопитни погледи, но районът около Дубай Крийк, с търговските си центрове и увеселителни паркове, беше пълен с туристи и стига да нямаше хора, които пият алкохол или се целуват публично, местните жители прощаваха необичайното облекло.

Ник дръпна дълбоко от цигарата, а после я пусна и стъпка. Промъкна се по-близо до мишената, която пиеше кафе навън в горещия ден.

Неочаквано се появи амбулантен търговец и го попита на английски дали иска да си купи килим.

— Много евтино, много евтино. Много възли. Хиляди възли!

Ник го погледна така, че онзи млъкна и се изпари.

Замисли се за плана си. Разбира се, щеше да има логистични проблеми. В тази страна всеки следеше всеки. Трябваше да завлече мишената на място, където никой нямаше да ги види, на паркинга или още по-добре, в подземните етажи на търговския център, може би по време на молитвата, когато тълпите оредееха. Вероятно най-елементарният подход беше най-добрият. Ник можеше да се промъкне зад мъжа, да опре пистолета в гърба му и да го „придружи“ долу.

И после щеше да влезе в действие ножът.

Мишената е, добре, може би копелето щеше да каже много неща, когато острието започнеше бавното си пътешествие по кожата му.

Ник бръкна под сакото си, освободи предпазителя на пистолета и плавно се приближи към следващата сянка.

Джеймс Бонд пиеше кафето си и седеше с вестник „Нешънъл“, издаван в Абу Даби. Смяташе го за най-добрия вестник в Близкия изток. В него можеше да се намерят всякакви репортажи, от скандал за неефективните униформи на пожарникарите в Мумбай до статии за правата на жените в арабския свят и разказ на половин страница за кипърски гангстер, откраднал от гроба трупа на бившия президент.

Имаше и отлично отразяване на „Формула 1“, която беше важна за Бонд.

В момента обаче той не четеше вестника, а го използваше като реквизит… макар и не под формата на клишето с пробити дупки за очите между рекламите за дубайските хипермаркети „Лулу“ и местните новини. Вестникът беше разгънат на масата и Бонд бе навел глава, но очите му бяха вдигнати и оглеждаха.

В същия миг чу скърцане на кожени обувки зад гърба си и усети, че някой бързо се приближава към него.

Остана абсолютно неподвижен.

И после голяма ръка — бяла и осеяна с лунички сграбчи стола до него и го дръпна назад.

На стола тежко се отпусна мъж.

— Здравей, Джеймс. — Гласът имаше силен тексаски акцент. — Добре дошъл в Дубай.

Бонд се усмихна и обърна глава към приятеля си. Двамата радушно стиснаха ръцете си.

Феликс Лайтър беше няколко години по-голям от него, висок и строен, и костюмите му висяха като на закачалка. Бледото му лице и гъстата рошава сламеноруса коса изключваха работата под прикритие в Близкия изток, освен ако не играеше сам себе си — нахакан, отракан тип от Американския юг, любител на удоволствията. Мудните му обноски и безгрижно бъбрене бяха измамни. Лайтър можеше да реагира като нож на пружина, когато случаят го налага… и Бонд го беше виждал с очите си.

Когато пилотът на Фуад Хараз беше съобщил, че няма да могат да изпреварят Хидт до Дубай, Бонд се обади на Феликс Лайтър и го помоли да му върне услугата за „Леман Брадърс“. Изпитваше безпокойство да използва връзките на МИ6 в Дубай заради проучванията на Озбърн-Смит, но нямаше подобни задръжки да се обърне към ЦРУ, които действаха на цялата територия на Обединените арабски емирства. Да поиска помощ от Лайтър, който беше старши агент в Националната тайна служба на Агенцията, беше политически риск. Използването на сродна агенция без разрешение отгоре можеше да доведе до сложни дипломатически последици, а Бонд вече го беше направил веднъж с Рьоне Матис. Със сигурност подлагаше на изпитание нововъзвърнатия си картбланш.

Феликс Лайтър беше повече от готов да посрещне самолета на Хидт и да проследи тримата пътници до целта им, която се оказа хотел „Интерконтинентал“. Хотелът беше свързан с търговския център, където сега двамата седяха.

Бонд разказа на Феликс за Хидт, Ирландеца и мъжа в тойотата. Лайтър беше наблюдавал мола и както се оказа, беше пазил гърба на Бонд.

— Е, имам ли приятел, който се навърта наоколо?

— Забелязах го да се приближава на четирийсетина метра от юг — отвърна Феликс и се усмихна, сякаш контранаблюдението беше последното нещо, за което мислеше. — Копелето стоеше до входа, но изчезна.

— Който и да е, добър е.