Джефри Дивър - Картбланш

— Благодаря, сър. Надявам се, че не ви се налага често да използвате лекарството. Изглежда доста неприятно.

Без да го удостои с отговор, Бонд пъхна в джоба си инхалатора и получи оръжието и телефона си.

Той тръгна към портата, която водеше към ничията земя между двете огради, и почти стигна дотам, когато прозвуча аларма и започнаха да проблясват светлини.

Бонд беше на част от секундата да се завърти, да заеме бойна поза за стрелба и да премахне главните мишени, но инстинктът му каза да се въздържи.

И добре, че го направи. Пазачите не гледаха него. Пак се бяха втренчили в телевизора.

Той небрежно погледна през рамо. Алармата се беше включила, защото Джесика, която бе освободена от процедурите на охраната, беше минала през детектора за метал с чантата и бижутата си. Единият пазач спокойно натисна бутона, за да пренастрои системата.

Сърцето на Бонд възстанови нормалния си ритъм. Двамата с Джесика минаха през следващия пост на охраната и излязоха на паркинга, където лекият ветрец разнасяше набръчкани кафяви листа. Бонд ѝ отвори вратата на субаруто, след това седна зад волана, включи двигателя и подкара по черния път към Н7 сред потока от камиони на „Зелена инициатива“.

Той мълча известно време, но после изкусно се залови за работа. Започна с безобидни въпроси, за да улесни Джесика да говори. Обича ли да пътува? Кои са любимите ѝ ресторанти тук? Какво работи в „Зелена инициатива“?

И сетне попита:

— Любопитен съм. Как се запознахте с господин Хидт?

— Наистина ли искате да знаете?

— Разкажете ми.

— На млади години бях Кралица на красотата.

— Сериозно? Не познавам други — усмихна се Бонд.

— Не се представих зле. Участвах в конкурса „Мис Америка“, но най… — Тя се изчерви. — Не, глупаво е.

— Моля ви, продължете.

— Веднъж се състезавах в Ню Йорк, в хотел „Уолдорф-Астория“. Преди конкурса ние, момичетата, бяхме във фоайето. Джаки Кенеди ме видя, дойде при мен и ми каза, че съм много хубава. — Джесика засия от гордост, каквато Бонд не беше виждал на лицето ѝ досега. Това беше един от върховите моменти в живота ми. Тя беше моят идол, когато бях момиче. — Усмивката ѝ помръкна. Всъщност не искахте да знаете това, нали?

— Аз ви попитах.

— Разбира се, животът в света на конкурсите за красота е кратък. След като спрях да се явявам, участвах в няколко реклами и информационни съобщения. Тази работа също е уморителна. Няколко години по-късно майка ми почина бяхме много близки и преживях труден период. Намерих си работа като сервитьорка в нюйоркски ресторант. Северан работеше наблизо и често се срещаше с клиенти там. Започнахме да разговаряме. Той беше много интересен събеседник. Обичаше историята и пътуваше навсякъде. Говорехме за хиляди различни неща. Имахме неповторима връзка. Беше много… стимулиращо. По време на конкурсите се шегувах, че животът не се свежда само до външността и грима. Това е всичко, което хората виждат. Гримът и дрехите. Предполагам, че Северан прозря по-надълбоко в мен. Спогаждахме се. Той поиска телефонния ми номер и непрекъснато ми се обаждаше. Не бях глупава. Бах на петдесет и седем години, без семейство и със съвсем малко пари, а той беше хубав… жизнен мъж.

Бонд се запита дали това означава онова, което подозираше.

Сателитната навигация го насочи да излезе от магистралата и той внимателно потегли по натоварен път. Беше пълно с таксита микробуси. На кръстовищата чакаха влекачи, очевидно за да бъдат първи на мястото на евентуална катастрофа. Търговци продаваха напитки край пътя. Импровизиран бизнес се въртеше и от камиони и пикали. Неколцина правеха успешна търговия, като продаваха акумулатори и ремонтираха алтернатори. Защо това заболяване измъчваше точно южноафриканските превозни средства?

Сега, след като беше разчупил леда, Бонд небрежно попита за срещата утре, но Джесика отговори, че не знае нищо за нея, и той ѝ повярва. Колкото и да беше отчайващо за Бонд, Хидт, изглежда, я държеше в пълно неведение за „Геена“ и другите незаконни дейности, в които бяха замесени той, Дън или фирмата.

Джипиесът показа, че до крайната им цел остават пет минути, затова Бонд заяви:

— Трябва да бъда откровен. Странно е.

— Кое?

— Как се е обградил с всичко това.

— С какво? — попита Джесика и се втренчи в него.

— Смърт, разруха.

— Ами това му е работата.

— Нямам предвид работата му в „Зелена инициатива“. Това го разбирам. Говоря за личния му интерес към старото, употребяваното… изхвърленото.