Джефри Дивър - Картбланш

Заплахи…

Но атаката се осъществява сега — иронично си помисли той — по време на почивката за чай на конференцията по сигурността. М. приключи обаждането до Мънипени и сковано седна в старата, украсена с позлата приемна в сградата на Ричмънд Терас между Уайтхол и Виктория Ембанкмънт, една от онези крайно незабележими постройки на неопределена възраст, откъдето се управляваше страната.

Предстоящата атака включваше двама министри, членове на Обединената комисия по разузнаването. Те подадоха глави на вратата и очите им зад очилата огледаха стаята, сякаш търсеха мишена. В съзнанието му изплуваха образите от комедийния телевизионен сериал „Двамата Рони“ и той не можа да ги прогони. Когато обаче министрите тръгнаха към него, в израженията им нямаше нищо комично.

— Майлс — поздрави го по-възрастният, фамилното му име се предшестваше от „сър Андрю“ и двете думи бяха в пълна хармония с изящното му лице и буйната сребриста коса.

Другият, Бикстън, наклони глава, чието месесто кубе отразяваше светлината от прашния полилей. Дишаше тежко. Всъщност и двамата се бяха задъхали.

М. не ги покани, но въпреки това те седнаха на канапето в стил „Крал Едуард“ пред подноса с чай. М. копнееше да извади пура от куфарчето си и да я запали.

— Знаем, че трябва да се върнеш на конференцията по сигурността — започна Бикстън.

— Току-що бяхме при секретаря на Форин Офис. Той е в Камарата на общините в момента.

Това обясняваше факта, че се бяха запъхтели. Не можеха да дойдат с кола от Камарата на общините, тъй като Уайтхол, от Хорс Гардс Авеню до Кинг Чарлс Стрийт, беше затворена като подводница, която се готви да се спусне във водата, заради безопасността на участниците в конференцията.

— Инцидент 20? — попита М.

— Точно така — потвърди Бикстън. — Опитваме се да намерим и генералния директор на МИ6, но проклетата конференция…

Той беше нов в Обединената комисия по разузнаването и като че ли изведнъж осъзна, че не трябва толкова безцеремонно да бичува задниците на онези, които му плащат заплатата.

— Проклетата конференция е разрушителна, по дяволите — недоволно измърмори М., довършвайки мисълта му. Той нямаше проблем да бичува някого, който го заслужаваше.

— Отбранителната разузнавателна агенция и БПКС съобщават за увеличаване на СИГНИТ в Афганистан през последните шест часа пое нещата в свои ръце сър Андрю.

Общото мнение е, че това е свързано с Инцидент 20.

— Нещо конкретно за Хидт, Ной или хилядите смъртни случаи? — попита М. — Или за Ниъл Дън? За военната база в Марч? Импровизирани експлозивни устройства? Инженери в Дубай? Заводи за преработване на отпадъци и рециклиране в Кейптаун?

Адмирала беше прочел всички сигнали, които минаха през бюрото му или пристигнаха на мобилния му телефон.

— Не можем да кажем отговори Бикстън. В „Поничката“ още не са разбили кодовете. Централата на БПКС В Челтнам беше построена във формата на дебел пръстен. Пакетите за разкодиране са чисто нови и това затрудни всички.

— СИГНИТ са циклични там — неодобрително измънка М. Той работеше в МИ6 много отдавна и си беше спечелил славата на човек с безпрецедентни умения в проучването на разузнавателни данни, и по-важното — в разнищването и превръщането им в нещо полезно.

— Вярно е — съгласи се сър Андрю — но не е ли твърде голямо съвпадението, че всичките обаждания и имейли изскочиха точно сега, в деня преди Инцидент 20?

Не непременно — помисли си М.

— И никой не е открил нищо , което да свързва Хидт със заплахата — добави сър Андрю.

„Никой“ означаваше 007.

М. погледна часовника си, който беше на сина му, войник в Кралския полк на мускетарите. Конференцията по сигурността щеше да поднови работата си след половин час. Той беше изтощен, а утре, петък, щеше да има още по-дълго съвещание, което щеше да завърши с вечеря, последвана от реч на секретаря на Форин Офис.

Сър Андрю забеляза неприкрития поглед към очукания часовник.

— Накратко казано, Майлс, в Обединената комисия по разузнаване са на мнение, че Северан Хидт в Южна Африка е за отклоняване на вниманието. Може и да е замесен, но не е ключов играч в Инцидент 20. Хората от МИ5 и МИ6 смятат, че истинските актьори са афганистанците и че атаката ще бъде там — срещу военни, работници, които раздават помощи или предприемачи.

Естествено, че те щяха да кажат онова, което наистина мислеха. Приключението в Кабул бе струвало милиарди лири и твърде много жертви и колкото повече зло можеше да се намери там, за да оправдае нахлуването, толкова по-добре. М. съзнаваше това още от началото на операция „Инцидент 20“.