Джефри Дивър - Картбланш

Тримата отново се качиха в рейнджроувъра и мълчаливо се върнаха в завода. Красивите градини отстъпиха място на ужасяващата Секция „Изчезване“.

Дън спря пред главната сграда, кимна на Бонд и каза на Хидт:

— Нашите партньори? Ще посрещна полетите. Ще пристигнат в деветнайсет часа. Ще ги настаня и ще се върна.

Оказваше се, че Дън и Хидт ще работят през нощта. Дали това вещаеше нещо добро или лошо за бъдещото разузнаване в „Зелена инициатива“? Едно беше ясно — Бонд трябваше да проникне в отдел „Научни изследвания и разработки“.

Дън тръгна, а Хидт и Бонд продължиха към сградата.

— Ще ми я покажете ли? — попита Бонд. — Вътре е по-топло… и няма толкова много чайки.

Хидт се засмя.

— Там няма много за гледане. Ще отидем в кабинета ми.

Той не спести на новия си партньор процедурите на поста на охраната пред задната врата, но пазачите отново пропуснаха инхалатора. Тръгнаха по главния коридор и Бонд пак забеляза табелката на отдел „Научни изследвания и разработки“.

— Но нямам нищо против да разгледам тоалетната — подхвърли той.

— Натам — посочи Хидт и извади мобилния си телефон да се обади.

Бонд забърза по коридора. Влезе в тоалетната, грабна пълна шепа хартиени кърпи и ги хвърли в едната чиния. Пусна водата и хартията задръсти канала. След това отиде до вратата и погледна към мястото, където чакаше Хидт. Беше навел глава и се бе съсредоточил върху разговора. Нямаше камери и Бонд се отдалечи от Хидт, обмисляйки история за прикритие.

Едната кабинка беше заета, а другата беше задръстена, затова тръгнах да търся друга тоалетна. Не исках да ви безпокоя, защото говорехте по телефона.

Приемливо отричане…

Бонд си спомни къде беше видял табелката, когато влязоха, и хукна натам.

ВХОД ЗАБРАНЕН

Металната врата се отваряше с цифров код и електронна карта. Бонд извади инхалатора и направи няколко снимки, включително на ключалката в близък план.

Хайде — подкани той нищо неподозиращите служители вътре. Все някой трябваше да посети в тоалетната или да си вземе кафе от столовата.

Ала никой не откликна на молбите му. Вратата остана затворена и Бонд реши, че трябва да се върне при Хидт. Завъртя се на пета и отново забърза по коридора. Слава Богу, Хидт още говореше по телефона. Той вдигна глава точно когато Бонд мина покрай вратата на тоалетната. За него Терон току-що беше излязъл оттам.

— Елате, Терон — каза той, след като приключи с разговора.

Поведе Бонд по коридора. Влязоха в голяма стая, която, изглежда, служеше и за кабинет, и за жилище. Срещу големия прозорец беше поставено огромно бюро, което гледаше към империята от боклуци на Хидт. От едната страна имаше спалня. Бонд забеляза, че леглото не е оправено. Хидт отвлече вниманието му от спалнята, затвори вратата и му направи знак да седне на дивана до масичката за кафе в ъгъла.

— Питие?

— Уиски. Шотландско. Да не е смес.

— „Аухентошан“?

Бонд знаеше дестилационната фабрика в покрайнините на Глазгоу.

— Да. И малко вода.

Хидт наля щедро количество в една чаша, добави вода и му я даде, а на себе си сипа южноафриканско „Константин“. Бонд познаваше сладкото като мед вино, наскоро преоткрит вариант на любимото питие на Наполеон. Детронираният император поръчал да му докарат стотици литри на остров Света Елена, където прекарал в изгнание последните години от живота си. Пиел го дори на смъртното си легло.

Мрачната стая беше пълна с антики. Мери Гуднайт развълнувано му беше докладвала за хубавите неща на изгодна цена, които откриваше на лондонския пазар Портобело Роуд, но никоя от вещите в кабинета на Хидт не изглеждаше скъпа. Всичките бяха издраскани, очукани и изкривени. На стените бяха окачени стари фотографии, картини и барелефи. Каменни плочи показваха избледнели изображения на гръцки и римски богове и богини, но Бонд не знаеше кои са.

Хидт седна и двамата вдигнаха чаши. Той огледа с обич стените.

— Повечето от тези неща са от сгради, които фирмата ми е разрушила. За мен те са като реликви от тела на светци. Между другото, това също ме интересува. Старото и изхвърленото ми дават утеха. Не мога да ви кажа защо, нито искам да знам. Мисля, че повечето хора прахосват твърде много време да се чудят защо са такива, каквито са. Приемѝ природата си и я задоволѝ. Аз обичам разрухата и упадъка — неща, които другите отбягват. — Хидт млъкна и сетне попита: — Искате ли да знаете как започнах този бизнес? Разказът е поучителен.