Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

И беше прав.

Черният лексус на Мери беше паркиран пред „Хъдсън Ин“.

Той наби спирачки по средата на алеята пред заведението и изскочи от колата. Една двойка, която беше поела към изхода, трябваше да се отклони от пътя си и му изсвири с клаксона. Той стовари юмрук върху гюрука на колата им, крещейки „Вървете по дяволите!“. Те се втренчиха в него ужасѐни. Извади оръжието от джоба си, отиде до прозореца и надникна вътре.

Да, там беше жена му: руса, стройна, с лице със сърцевидна форма. И седеше до любовника си.

Мъжът беше с десет години по-млад от Мери. Не беше хубав и имаше шкембе. Как можеше да се среща с такъв като него? Как беше възможно? Не изглеждаше и богат — носеше евтин безвкусен костюм. Не, имаше само една причина, поради която можеше да се вижда с него… Навярно го биваше в леглото.

Денис усети познатия метален вкус на яростта.

И тогава осъзна, че Мери носеше морскосинята рокля, която ѝ беше купил миналата Коледа! Умишлено беше избрал рокля с висока яка, за да не може да излага на показ гърдите си на всеки зяпач. И осъзна, че тя я беше избрала днес като лична шега — за да го оскърби. Денис си представи как този гнусен дебелак бавно разкопчава копчетата, пъхайки тантурести пръсти под плата, докато Мери шепне думи, които този тлъст задник щеше да чува всеки път, когато погледне празната коледна картичка.

Денис Линдън искаше да крещи.

Загърби прозореца и тръгна към входната врата на заведението. Отвори я и влезе вътре, изблъсквайки един сервитьор от пътя си. Човекът падна на земята. Салонният управител съзря оръжието и ахна, отстъпвайки назад. Същото направиха и останалите.

Мери погледна към него, все още усмихвайки се на разговора с шишкото, след това лицето ѝ пребледня.

— Денис, скъпи, какво…?

— Какво правя тук ли? — изрева той саркастично.

— Боже мой, оръжие! — Приятелчето ѝ вдигна ръце. Препъвайки се, той заотстъпва назад и високият му стол се прекатури.

— Тук съм, скъпа — изкрещя той на Мери, — да свърша нещо, което трябваше да направя много отдавна.

— Денис, какви ги говориш?

— Кой е тоя? — попита пълният мъж с разширени от страх очи.

— Съпругът ми — прошепна Мери. — Денис, моля те, свали оръжието!

— Как се казваш? — изкрещя Денис на непознатия.

— Аз… казвам се франк Чилтън. Аз…

Чилтън? Денис си спомни кой е той. Беше женен за Пати, добрата приятелка на Мери от църковното настоятелство. Значи мамеше и приятелката си.

Денис вдигна оръжието.

— Не, моля те! — помоли франк. — Не ни наранявай!

Мери застана пред любовника си.

— Денис, за Бога! Моля те, махни оръжието. Моля те!

— Щом мамиш някого — промърмори той, — ще има възмездие. О, можеш да си сигурна в това.

— Да мамя ли? Какво искаш да кажеш? — актрисата у Мери изглеждаше невинна като дете.

Последва писък близо до тях и той чу женски глас.

— Франк! Мери!

Денис погледна към бара и видя млада жена, която замръзна, излизайки от тоалетната. Имаше ужасѐн израз на лицето. Тя изтича до франк и го обви с ръце.

Какво ставаше тук?

Денис беше объркан. Това беше Пати.

С разширени очи, останала без дъх, Мери възкликна:

— Денис, да не си мислеше, че се срещам с франк?

Той не каза нищо.

— Случайно срещнах Пати в търговския център — обясни тя. — Казах ти. Решихме да пийнем по нещо и тя се обади на франк. Теб също те поканих. Но ти не пожела да дойдеш. Как можа да си помислиш…? — Тя плачеше. — Как можа…?

— О, добър опит. Знам какви си ги вършила. Може би не е той. Но има някой. — Той насочи оръжието към жена си. — Твърде много отсъствия, скъпа . Твърде много неща не си пасват съвсем, скъпа .

— О, Денис, нямам никаква представа за какво говориш. С никого не се срещам. Обичам те! Просто бях излязла тази вечер, за да ти купя коледен подарък. — Тя вдигна един плик с покупки.

— А картичка взе ли ми?

— Ка…

— Купи ли ми коледна картичка? — изкряска той.

— Да! — Още сълзи. — Разбира се.

— А за друг картичка купи ли?

Тя изглеждаше напълно объркана.

— Само за тези, които изпращаме двамата. За приятелите ни. За семейството ми…

— А какво ще кажеш за картичката, която скри в гардероба си?

Тя премигна.

— Имаш предвид тази в халата ми ли?

— Да! За кого е тя?

— За теб е! Това е твоята картичка.

— Тогава как така се случи, че е запечатана и празна? — попита той, усмихвайки се тържествуващо.

Сълзите бяха секнали и сега на лицето ѝ се появи гняв. Такова изражение беше виждал само два пъти досега. Когато ѝ беше казал, че няма да ѝ позволи да се върне на работа и когато я беше помолил да не отива на онази командировка в Сан Франциско.