Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Затърси под мивката и намери старо бръснарско ножче. После в продължение на половин час внимателно стърга лепилото от капака на плика.

В шест и половина, когато му оставаше да доостърже още половин сантиметър, телефонът иззвъня и за разлика от друг път той всъщност се зарадва да чуе Мери да му казва, че ще закъснее. Каза, че била срещнала някакъв приятел в търговския център и щели да спрат да пийнат по нещо на път за вкъщи. Искаше ли Денис да дойде с тях?

Той ѝ каза, че е твърде уморен, затвори и побърза да се върне в банята. Двайсет минути по-късно остърга и последното парченце лепило и с треперещи ръце отвори плика.

Извади картичката.

Отпред имаше рисунка на викторианска двойка — те се държаха за ръце и гледаха към заснежения заден двор на къщата, а наоколо им блещукаха свещи.

Той си пое дълбоко въздух и отвори картичката.

Беше празна.

И Денис Линдън разбра, че всички негови страхове бяха основателни. Имаше само една причина да дадеш на някого празна картичка. Тя и нейният любовник се страхуваха твърде много да не ги хванат, че са написали нещо — дори съвсем безобидна бележка. По дяволите, сега, като се замислеше, една празна картичка беше по-лоша от надписана — подразбиращото се послание бе за толкова дълбока любов и страст, че думите не биха могли да изразят чувствата им.

Дребните неща…

Нещо в съзнанието му щракна и той вече знаеше без каквото и да е съмнение, че Мери наистина се среща с някого и това навярно продължаваше от месеци.

С кого?

Някой от фирмата, беше готов да се обзаложи той. Как можеше да разбере кой беше ходил с нея в Сан Франциско през септември? Вероятно можеше да се обади във фирмата и да се престори на служител на авиокомпания, който прави справка за пътните документи. Или на счетоводител? Или пък да се обади на мъжете в телефонния указател на фирмата ѝ…

Обхвана го ярост.

Денис накъса картичката на десетки парченца, разпиля ги из стаята, след това се строполи на леглото и остана втренчил поглед в тавана в продължение на половин час. Мъчеше се да се успокои.

Но не успя. Продължи да разиграва отново всички възможности. Без съмнение Мери му изневеряваше. Благотворителните продажби в полза на църквата, пътуването към и от работа, обедните ѝ почивки, вечерите, в които двете с Пати (е, тя поне твърдеше, че е била с Пати) оставаха в града, след като бяха ходили да пазаруват или на театър…

Телефонът иззвъня. Дали беше тя, зачуди се той. Сграбчи слушалката.

— Да?

Последва пауза.

— Ден? Добре ли си? — каза Сид Фарнсуърт.

— Не съвсем, не — каза той и му обясни какво беше открил.

— Само една… Казваш, че била празна?

— О, можеш да си сигурен, че беше празна.

— И не беше адресирана до никого?

— Не. Там е работата. Ето това е лошото.

Мълчание. После приятелят му каза:

— Виж какво ще ти кажа, Ден… Мисля си, че може би не е добре да си сам точно сега. Защо не излезеш с мен и Дорис да пийнем нещо?

— Не искам да пия нищо, по дяволите. Искам истината.

— Добре, добре — бързо каза Сид. — Но ми звучиш малко не на себе си, човече. Нека да намина до вас, ще гледаме спорт или нещо подобно. Или ще се качим до Джоуи.

Как можеше да му причини това? След всичко, което беше направил за нея! Беше я хранил, осигурил ѝ беше покрив над главата, беше ѝ подарил лексус. Задоволяваше я в леглото. Стремеше се да обуздава нрава си. И единственият път, когато я беше ударил… по дяволите, извини ѝ се веднага след това и ѝ купи кола, за да компенсира стореното. Беше направил всичко това за нея, а тя не беше оценила нищичко.

Лъжлива курва…

Къде, по дяволите, беше сега? Къде?

— Какво каза, Ден? Не те чух. Слушай. Тръгвам към…

Той погледна телефонната слушалка и я пусна върху вилката.

Сид живееше само на десет минути път. Денис трябваше да се махне веднага. Не искаше да го вижда. Не искаше приятелят му да го разубеди от това, което трябваше да направи.

Денис се изправи. Отиде до шкафа си и взе нещо, което той самият бе скрил неотдавна. Револвер „Смит енд Уесън“.

Облече якето си с подплата от пух — подарък за рождения му ден от Мери миналия октомври, купено от нея вероятно на път за хотела, където е имала среща с любовника си — и пусна оръжието в джоба си. Навън се качи в своя форд Бронко и отпраши по алеята пред къщата.

Денис Линдън съвсем не беше глупак.

Знаеше местонахождението на всички заведения по пътя между офиса на Мери и дома им — все места, където беше склонна да се отбие с любовника си. Но също така знаеше къде беше вероятно да отиде по пътя към вкъщи от търговския център. (Той редовно спираше в много от тях, просто за да провери дали няма да я спипа.) Досега не я беше хванал, но тази вечер усещаше, че късметът е на негова страна.