Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Като че ли е така. Да, за това се тревожех.

— Я се осъзнай.

— Звънях всяка вечер в хотела. Няколко пъти беше навън до към единайсет.

Сид обърна очи.

— Какво, да не би да има вечерен час? Било е командировка, за Бога. Когато си извън града, до колко часа оставаш навън ти самият?

— Това е различно.

— О, да, разбира се. Различно. И защо си мислиш, чети изневерява?

— Просто имам такова чувство — беше казал Денис. — Искам да кажа, че не знам защо би го направила. Погледни ме. Аз съм само на четиридесет и две. В страхотна форма съм — само ми пипни корема. Твърд като камък. Нямам един бял косъм. Нося вкъщи добра заплата. Водя я на вечеря, на кино…

— Виж какво, единственото, което знам, е че давам известна свобода на Дорис. Тя ми е жена и аз ѝ имам доверие. Отнасяй се по същия начин с Мери.

— Ти не разбираш — беше отвърнал мрачно Денис. — Не мога да ти го обясня.

— Това, което разбирам — беше се изсмял Сид, — е че Мери е доброволка в асоциацията в полза на бездомните, участва в църковното настоятелство, организира партита като Марта Стюарт и успоредно с това работи на пълен работен ден. Тя е истинска светица.

— Светиците също прегрешават — беше изсъскал Денис.

— Виж какво, щом си толкова разтревожен, провери я — беше прошепнал Сид. — Следи къде ходи, колко време отсъства от къщи. Прегледай разписките ѝ. Търси дребните неща.

— Дребните неща — повтори Денис. Усмихна се. Това му харесваше.

— Казвам ти, приятелче, ще се почувстваш като пълен идиот. Тя определено не ти изневерява.

Но иронията беше, че съветът на Сид изобщо не оневини Мери — не и в съзнанието на мъжа ѝ. Не, той всъщност откри някои дребни неща: прибирането ѝ у дома от работа траеше по-дълго, отколкото би трябвало, особения ѝ тон, когато говореше по телефона, дъхът ѝ, който лъхаше на вино… И всички тези неща подхраниха манията му да открие истината.

А сега, една снежна вечер, две седмици преди Коледа, Денис откри нещо голямо.

Беше пет и половина. Мери все още беше на работа и тази вечер щеше да закъснее, защото, както твърдеше тя, имала да пазарува разни работи за Коледа. Което беше чудесно за него („скъпа, бавѝ се колкото искаш“), защото Денис тършуваше из спалнята им. Търсеше нещо, което го глождеше цял ден.

Тази сутрин, точно преди да тръгне за работа, Денис си беше изхлузил обувките и се беше промъкнал тихо край спалнята, където Мери се обличаше. Денис надникна в стаята и видя как тя изважда малък червен предмет от куфарчето си и бързо го скрива в най-долното чекмедже на нощното си шкафче. Беше изчакал за миг, а после беше влязъл в спалнята.

— Добре ли ми стои вратовръзката? — попита той на висок глас.

Жена му подскочи и се завъртя.

— Стресна ме — каза тя. Но бързо се оправи. Усмихна се и изобщо не погледна нито към отвореното куфарче, нито към нощното шкафче.

— Според мен чудесно — каза тя, оправяйки възела, и се обърна обратно към шкафа, за да продължи да се облича.

Денис тръгна към офиса си. Свърши малко работа, но прекара по-голямата част от деня вглъбен в себе си, размишлявайки за червения предмет най-долу в тоалетката. Нямаше никаква полза от това, че шефът му каза, че ще се проведе среща с клиенти следващата седмица в Бостън и го попита дали ще има възможност да присъства. Това само му напомни за пътуването на Мери до Сан Франциско и в него се загнезди мисълта, че вероятно и нейното пътуване също не е било задължително. Може би изобщо не се е налагало да ходи.

Денис си тръгна рано от офиса, върна се у дома, изтича на горния етаж и рязко издърпа чекмеджето на нощното ѝ шкафче.

Каквото и да беше скрила там, вече го нямаше.

Дали не го беше взела със себе си? Дали не го беше подарила на някакъв любовник за Коледа?

Но не, не го беше взела. След половин час тършуване из всички скришни места в стаята, за които можа да се сети, той откри онова, което беше видял. Беше червен пощенски плик за коледна картичка, запечатан. След като беше заминал, тя го беше извадила от чекмеджето и го беше сложила в джоба на черния си копринен халат. Липсваше име или адрес от лицевата страна.

Той залюля плика и му се стори, че картичката е къс нажежена стомана. Усети, че пръстите му парят и едва успя да го вдигне. Картоненият квадрат му се стори ужасно тежък. Отиде в банята и заключи вратата за всеки случай, ако Мери подрани. Запремята плика в ръцете си. Десетина пъти. И още толкова. Внимателно го изучи. Не беше облизала капака на плика изцяло. Можеше да отлепи почти целия плик, но една част от него си оставаше здраво залепена и нямаше да успее да го отвори, без да разкъса хартията.