Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Хей, господин М — казах аз, — щеше да ми разказваш за неприятностите. Нали се сещаш, с баща ѝ.

Той се изхили подигравателно.

— Онзи кучи син ли? Знаеш какво се случи.

— Не и цялата история.

— Нима? — Той драматично отметна глава назад и нададе вопъл на престорен ужас. — Манко се проваля в работата.

Без да се усмихва, той се наведе напред и сграбчи силно ръката ми.

— Тази история не е хубава, франки, приятелю. Не е като от „Семейни връзки“ или „Роузан“? Ще можеш ли да я смелиш?

Аз също се наведох напред и също така драматично промърморих:

— Пробвай ме.

Манко се изсмя и се настани в стола си. Щом вдигна чашата си, масата се разклати. Тя се клатеше по време на цялата вечеря, но той като че ли едва сега забеляза. Докато сгъне и пъхне парче вестник под по-късия крак, за да я укрепи, се забави и в този момент си дадох сметка, че той се зае със задачата с педантично старание. Беше съсредоточен и аз с удоволствие наблюдавах движенията на силните му ръце.

Манко беше човек, който изпитваше истинско удоволствие да се бъхти над разни неща. Беше висок към метър седемдесет и пет и макар че за мъжете е трудно — поне за мен — да оценяват външния вид на себеподобните си, бих го определил като красив. Единствената черта от външността му, която не беше в изправност, беше прическата му. Бях научил, че когато службата му във флота приключила, той запазил далеч не стилната си моряшка подстрижка. От това заключих, че опитът му в армията беше върховата точка в живота му. Оттогава насам беше работил във фабрики и на посредствени търговски длъжности, а ниско подрязаната коса беше спомен за по-добри, ако не и по-леки времена.

Разбира се, това беше моят възглед върху ситуацията в духа на терапевтичните методи от масовите списания. Може би този мъж просто предпочиташе да е с къса коса.

След като оправи масата, Манко опъна силните си стегнати крака напред и тогава разказвачът на истории влезе в действие. Това беше още една догадка към естеството на неговата душа: макар да не мисля, че някога през живота си се е качвал на сцена, той беше роден актьор.

— Та така. Знаеш ли Хилборн? Градът?

Поклатих отрицателно глава.

— В южната част на Охайо е. Вонящ град край реката. „Чемпиън“ някога имаха фабрика там. Все още работят няколко завода. За радиатори и тем подобни, не знам точно. Има и една голяма печатница, работи за Кливланд и Чикаго. „Братя Крюгер“. Докато бях в Сиатъл, изучих печатарството. На офсетни машини „Мил“. Оная работа с четирицветния и петцветния печат, нали се сещаш. Машина колкото къща. Можех да отпечатам цяло списание тип брошура сам, заедно с вложките. Да, сър, идеално напасване на цветоотделките и нито едно проклето телче върху циците от средното фолио… Да, Манко е факир на печата. Та така, прескачах аз от град на град. Накрая се озовах в Хилборн и се хванах на работа при „Братя Крюгер“. Като начало се наложи да зареждам хартия в машините, което беше голяма простотия, но ми плащаха по тринайсет долара на час и пресметнах, че мога да се издигна в работата.

Един ден претърпях злополука, франки, виждал ли си някога как гланцираната хартия профучава през пресата? Храс, храс, храс. Като бръснач е, приятелю. Преряза ми ръката. Ето тук. — Той запретна ръкава си и ми показа доста зловещ белег. — Толкова лоша беше раната, че ме закараха в болница. Удариха ми ваксина против тетанус и ме зашиха. Не беше кой знае какво — Манко дори не изохка. После докторът излезе и дойде помощничката на медицинската сестра да ми каже как да я промивам и да ми даде някакви превръзки. — Гласът му заглъхна.

— И това е била Алисън?

— Да, сър. — Той замълча и се взря през прозореца към облачното небе. — Вярваш ли в съдбата?

— В известен смисъл да.

— Това „да“ или „не“ означава? — Манко винаги говореше простичко, очакваше същото и от другите и може би затова се намръщи, когато чу неопределеният ми отговор.

— Да, с някои уговорки.

Само за миг любовта обузда раздразнителността му и той се засмя, като добродушно ме смъмри:

— Е, по-добре да вярваш, франки, защото наистина има такова нещо. Алисън и аз… ние бяхме орисани да бъдем заедно. Нали разбираш, ако не зареждах онзи трийсеткилограмов топ хартия, ако не се бях подхлъзнал точно в онзи момент, ако тя не работеше на извънредна смяна на мястото на болната си приятелка, ако, ако, ако… Разбираш ли какво ти говоря? Не съм ли прав?

Той замълча за миг и се облегна назад в скърцащия стол.