Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— О, франки, тя беше фантастична. Само си представи, аз съм с десет сантиметра зейнала рана на ръката, с двайсет шева, сигурно здравата е текло кръв, и единственото, за което си мисля, е че тя е най-красивата жена, която съм виждал някога.

— Виждал съм я на снимка — кимнах аз, но това не го възпря да продължи да я описва. Дори самото изричане на думите, свързани с нея, му доставяше наслада.

— Косата ѝ е руса. Златисторуса. Естествена, не е с някакви мазила. И къдрава, но не тупирана, като на някоя от ония уличници с щръкналите коси. А лицето ѝ… то е с формата на сърце. Тялото ѝ… Има хубава фигура, това е.

— Да спрем дотук. — Погледът, който ми отправи, беше предупредителен. Тъкмо щях да го уверя, че нямам никакви нечисти помисли към Алисън Морган, когато той продължи: — На двайсет и една години е.

Сякаш отгатнал точно какво си помислих, той добави смутено:

— Каква разлика във възрастта, а?

Манко беше на трийсет и седем — с три години по-млад от мен, но разбрах това едва след като се запознах с него. Преди това смятах, че наближава трийсетте и дори сега ми беше трудно да променя първоначалната си преценка.

— Поканих я да излезем. Там. На място. В спешното отделение. Можеш ли да повярваш? Вероятно си е мислела: Как да се отърва от този кретен? Но всъщност беше заинтересувана от мен. Да, сър, личеше си. Думите и погледите са две различни неща и аз получих послание с главно „П“. Каза ми, че си имала правило никога да не излиза на среща с пациент. Тогава аз ѝ казах: „Ами ако си омъжена за някой и той си пореже ръката в злополука и попадне в спешното отделение, а ти си там? Тогава ще бъдеш женена за пациент“. Тя се засмя и каза, че това било друго нещо. Тогава я извикаха, някаква катастрофа, и тя трябваше да върви. На другия ден се върнах с огромен букет рози. Тя се престори, че не ме помни и се държа все едно, че бях доставчик от цветарски магазин. „О, за коя стая са тези цветя?“ Казах ѝ: „Те са за теб… ако имаш стаичка в сърцето си за мен“… Добре де, добре, това беше тъпо изказване. — Недодяланият бивш моряк запремята неловко чашката за кафе в ръцете си. — Но, ей, ако става, значи става.

Тук не можех да му противореча.

— Първата среща беше вълшебна — продължи той. — Вечеряхме в най-луксозния ресторант в града. Държаха го някакви французи. Струваше ми надницата за два дни. Беше много неловко, защото бях облечен с кожено яке, а се предполагаше да съм със сако. Такова беше мястото. Накараха ме да облека едно, което държаха на гардероб и то много-много не ми стана. Но на Алисън ѝ беше все едно. Посмяхме се за това. Тя се беше издокарала с бяла рокля и шал в червено, жълто и синьо около врата. О, Господи, беше толкова красива! Прекарахме, не знам колко, три-четири часа спокойно там. Тя беше доста срамежлива. Не говореше много. През повечето време гледаше така, сякаш беше хипнотизирана. Колкото до мен, аз говорех ли, говорех, и понякога тя ме поглеждаше много смешно и след това се разсмиваше. И аз знаех много добре, че говоря несвързано, защото през цялото време я зяпах и не обръщах внимание какво приказвам. Изпихме цяла бутилка вино. Струваше петдесет кинта.

Манко винаги ми беше изглеждал като човек, който едновременно се впечатлява от парите и ги презира. Аз самият никога не бях изпитвал какво е да бъдеш богат, затова богатството просто винаги ме е смущавало.

— Беше най-доброто — каза той замечтано, извиквайки спомена в съзнанието си.

— Амброзия — предложих аз.

Той се изсмя както се случваше и друг път — по начин, който изразяваше едновременно развеселеност и насмешка — и продължи историята си:

— Разказах ѝ всичко за Филипините, където бях разпределен за известно време във флота, и за това как съм пътувал на стоп из страната. Интересуваше се от всичко, което съм правил. Дори и от неща, с които не се гордея твърде много — измами, кражба на коли… Нали знаеш, когато бях хлапак, се бях забъркал в това… Разни работи, които всеки е правил.

Сподавих усмивката си. Говори за себе си, Манко.

— Тогава изневиделица небето навън се освети, фойерверки! Как да няма божии знаци? И знаеш ли за какво бяха? Беше Четвърти юли! Бях забравил за това, защото единственото, за което си мислех, беше да изляза с нея. Ето защо тя носеше шал в червено, жълто и синьо. Гледахме фойерверките през прозореца.

Очите му грейнаха.

— Същата вечер я изпратих до тях и стояхме на стълбите на къщата на родителите ѝ — още живееше с тях. Поговорихме си още малко, после тя каза, че вече е време да отива в леглото. Схващаш ли? Можеше да каже: „Трябва да тръгвам“. Или просто „Лека нощ“. Но тя вмъкна думата „легло“. Знам, че когато човек е влюбен, търси някакви послания. Но в този случай това не беше плод на развинтеното въображение на Манко. Не, сър.