Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

В мига, в който тази мисъл достигна до съзнанието му, очите му станаха студени като камъни.

— Но това далеч не беше всичко — прошепна Манко. — По дяволите, много повече ме очакваше.

— Бащата на Алисън ли имаш предвид?

Но той не отговори на въпроса ми и се върна към разказа си за проваленото предложение за женитба.

— Това беше една от най-ужасните нощи в живота ми — промърмори той. — Бях се скатал от работа, затънал бях в борчове заради пръстена и дори не можех да остана пет минути насаме с нея. Човече, беше истински ад. Карах напред-назад цяла нощ. Събудих се призори в колата, до железопътната линия. И когато се прибрах вкъщи, нямах никакво съобщение от нея. Господи, направо бях съсипан. Същата сутрин ѝ се обадих в болницата. Съжалявала за партито. Поканих я да излезем вечерта. Каза, че наистина не бивало, защото била страшно уморена — партито продължило до два след полунощ. Но защо пък да не излезем утре?

Очите на Манко си възвърнаха блясъка. Бях сигурен, че изражението му отразява приятен спомен от срещата им.

Но грешах.

Гласът му беше изпълнен с горчивина.

— О, какъв урок научихме само. Грешка е да подценяваш врага си, франки. Слушай какво ти казва Манко. Никога не го прави. На това ни учеха в армията. Semper Fi 21 21 Съкратено от Semper Fidelius (от лат. — винаги верен), мото на американските военноморски сили — бел.пр. . Защото ние с Алисън, ние бяхме нападнати изневиделица. В уговорената вечер отидох до тях, за да я взема. Решил бях да я заведа на една скала край реката, нещо като местенце за влюбени, нали се сещаш, където да ѝ предложа. Бях си научил речта наизуст. Репетирах цяла нощ. Поех към къщата, но тя стоеше на верандата и ми махна да ида при нея. О, франки, тя беше прекрасна както винаги. Искаше ми се да я притисна до себе си, да я обгърна с ръце и никога да не я пускам. Но тя беше много сдържана. Отдръпна се от мен и не откъсна поглед от къщата. Лицето ѝ беше бледо, а косата ѝ вързана назад на опашка. Така не ми харесваше. Бях ѝ казал, че обичам да я носи пусната. Затова, щом видях, че е на опашка, го приех като някакъв сигнал. Като зов за помощ. „Какво има“ — попитах я аз. Тя започна да плаче и каза, че вече не може да се виждаме. „Какво?“ — прошепнах аз. Господи, не можех да повярвам. Знаеш ли какво беше усещането? Като военната подготовка на Парис Айлънд, сещаш ли се? Стрелят с бойни патрони на сантиметри от главата ти по време на учението за преодоляване на препятствия. Веднъж един рикошира в мен. Бях с бронирана жилетка, но куршумът беше със стоманена глава и направо ме стовари на задник. Ето такова беше усещането и тогава. Попитах я защо. Тя каза, че според нея така е най-добре и не иска да навлиза в подробности. Тогава обаче аз започнах да схващам. Тя продължаваше да се оглежда и осъзнах, че някой стои зад вратата и слуша. Беше изплашена до смърт — ето каква беше причината. Умоляваше ме да не ѝ звъня и да не идвам и си дадох сметка, че тя не го казва толкова на мен, колкото на онзи, който я следеше. Тогава и аз се включих в играта. Казах добре, щом тя иска така, ала-бала… После я придърпах към мен и ѝ казах да не се тревожи. Че ще се погрижа за нея. Казах го шепнешком, като тайно послание. След това се прибрах вкъщи. Изчаках колкото можах и ѝ се обадих, като се надявах да я сваря сама. Трябваше да говоря с нея, трябваше да чуя гласа ѝ, нуждаех се от това като от въздух и вода. Но никой не вдигна телефона. Имаха телефонен секретар, но не оставих съобщение. Цяла събота и неделя изобщо не мигнах — твърде много мисли ме мъчеха. Разбираш ли, знаех какво се е случило. Знаех го съвсем точно.

Манко пое шумно въздух и продължи:

— В понеделник сутринта още в шест часа отидох в болницата и зачаках пред входа. Засякохме се точно преди да влезе вътре. Все още беше уплашена, озърташе се, като че ли някой я следи, също като на верандата преди това. Попитах я направо: „Заради баща ти е, нали?“. В първия миг тя не каза нищо, след това кимна и каза, че той ѝ е забранил да се вижда с мен. Не е ли смешно това? Нима не е отживелица? Забранил ѝ бил. „Той иска да се омъжиш за някое колежанче, нали? За някой от неговата среда?“ Тя каза, че не знае за това, само че той ѝ казал повече да не се вижда с мен. Този кучи син!

Манко отпи от кафето си и насочи пръст срещу мен:

— Разбираш ли, франки, любовта не струва пукната пара за хора като Томас Морган. Бизнес, общество, имидж, пари — ето това има значение за такива копелета. Човече, бях адски съсипан… Беше прекалено. Прегърнах я и казах: „Хайде да се махаме оттук. Веднага.“ „Моля те — каза тя — трябва да си вървиш.“ Тогава видях защо беше нащрек. Баща ѝ беше изпратил един от охранителите си да я шпионира. Той ни видя и тръгна на бегом към нас. Ако я беше докоснал, щях да му прекърша врата, кълна се. Но Алисън сграбчи ръката ми и ме помоли да бягам. „Въоръжен е“ — каза тя. „Не ми пука“ — казах ѝ аз.