Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Точ-но. Крехка. Тя изобщо не можеше да се съпротивлява на баща си. Бързо трябваше да предприема нещо. Отидох в полицията. Исках да отидат в къщата и да проверят дали всичко е наред с нея. Това щеше да бъде и знак за баща ѝ, че няма да приемат неговите простотии. — Манко подсвирна. — Грешка, франки. Ужасна грешка. Морган отново ме беше изпреварил. Онзи сержант, някакъв огромен тип, ме приклещи в един ъгъл и каза, че ако не стоя настрана от дъщерята на Морган, семейството ще изиска ограничителна заповед. Ще свърша в пандиза. След това ме огледа и каза нещо като дали съм чувал за всички премеждия, които се случват на затворниците. Затворът бил опасно място. Човече, колко съм бил глупав само! Трябваше да се досетя, че Морган плаща и на ченгетата. Но тогава направо си бях изгубил ума. Не бях виждал Алисън седмици наред. Господи, дали не я беше изпратил в манастир или нещо подобно?

Манко замълча и спокойствието се върна върху лицето му.

— След това тя ми даде знак. Криех се в храстите в един малък парк от отсрещната страна на улицата и наблюдавах къщата с бинокъл. Исках само да я зърна, нищо повече. Исках да се уверя, че е добре. Трябва да ме е забелязала, защото през цялото време държа щорите вдигнати. О, човече, това беше тя! Лампата я осветяваше изотзад и от това косата ѝ грееше. Беше като онези неща, дето ги виждат разни гурута.

— Аура.

— Точно така, точно така. Беше по нощница и виждах очертанията на тялото ѝ под нея. Приличаше на ангел. А аз имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне, беше толкова невероятно. Тя беше там и ми показваше, че е добре и че ѝ липсвам. След това спусна щорите и изгаси лампата. Прекарах цялата следваща седмица в планове. Парите ми свършваха. Отново благодарение на Томас Морган. Беше разгласил за мен из всички фабрики в града и никой не искаше да ме наеме. Събрах това, което имах, а то никак не беше много — някъде към хиляда и двеста кинта. Изчислих, че с тях може да отидем до Флорида. Там щях да имам шанс да си намеря работа в печатница, а Алисън да се хване в някоя болница.

След това Манко се изсмя и ме огледа критично.

— Мога да бъда честен с теб, Франк. Чувствам те близък.

Значи вече не бях приятелчето Франки. Бях повишен.

Пулсът ми се ускори и ме обзе вълнение.

— Факт е, че изглеждам твърд. Нали? — продължи Манко. — Но се страхувам. Ужасно се страхувам. Никога не съм участвал във военни действия. Гренада, Панама, Пустинна буря… Всички ги пропуснах, разбираш ли какво ти казвам? Никога не съм бил подлаган на изпитание. Винаги съм се чудел какво бих направил, ако ме обстрелват. Е, това беше моят шанс. Щях да спася Алисън. Затова реших да се изправя срещу самия Морган. Обадих се във фирмата му и казах на секретарката му, че съм репортер от списание „Охайо Бизнес“ и че искам да направя интервю с господин Морган. Опитахме се да намерим удобно време, в което да ме приеме. Направо не ми се вярваше — тя се върза на цялата история. Каза ми, че той ще бъде по работа в Мексико от дванайсети до двайсет и седми юли. Уговорих си среща за първи август, след това побързах да затворя. Притеснявах се да не би обаждането да се проследява.

На дванайсети юли цял ден следих къщата. Действително Морган излезе с куфарче в ръка в десет сутринта и не се прибра през нощта. На алеята пред къщата беше паркирана охранителна кола и по това разбрах, че един от главорезите е в къщата. Но бях предвидил и това. В десет заваля. Точно като сега. — Той кимна към прозореца. — Помня, че се криех в храстите и бях страшно доволен от облачното време. Трябваше да покрия около три декара открит двор и ако имаше лунна светлина, охраната със сигурност щеше да ме забележи. Успях да се добера до къщата незабелязано и да се скрия под зелениката, за да си поема дъх.

Настъпи време за разплата, франк. Опрях се на стената на къщата, заслушан в дъжда и се чудех дали ще имам куража да се справя с това.

— Но си успял.

Манкосе ухили като хлапак и си придаде скромен гангстерски вид а ла Пачино.

— Проникнах през мазето, промъкнах се до стаята ѝ и я измъкнах от онова свърталище. Не взехме куфар, нищо. Просто побързахме да се махнем оттам колкото се може по-бързо. Ако щеш вярвай, никой не ни чу. Онзи тип от охраната беше във всекидневната, но беше заспал, докато гледа шоуто на Джей Лено. С Алисън се качихме в колата ми и отпрашихме по магистралата. Човече, бяхме свободни! По пътя, само аз и тя. Избягахме. Бяхме се отправили към онова приключение, за което Алисън винаги беше мечтала. Най-сетне и двамата бяхме щастливи.